Стивън Бруст - Орка

— Ще ти дам още един империал, ако ме заведеш при този, дето печата „Одумките на Рътър“.

Той драсна по улицата колкото му държат краката. Зави на ъгъла и се скри.

„Знаеш си работата, Лойош“.

„Да, шефе. Тръгвам“.

Обърнах се. Хлапетата ме гледаха — гледаха и Лойош, разбира се. Подвикнах:

— Благодаря за помощта. Може пак да се видим.

Продължих по уличката. Възможно беше, разбира се, Лаачи да му е казала за Лойош, но докато го преследвахме, Тип като че ли не поглеждаше нагоре.

Задържаше се по задните улички и накрая, след като се озърна предпазливо, влезе през една малка врата. Лойош се върна при мен и ме поведе по същия път и до вратата. Не беше заключена.

Приличаше на нещо като склад; бързият оглед показа, че складираното е главно топове хартия и барабани, покрити като че ли с мастило, ако се съдеше по миризмата, запълнила помещението.

„А-ха“, казах на Лойош.

„Късметлия“.

„Умник“, поправих го.

„Късметлия“.

„Млък“.

Чух гласове вдясно, където имаше тясно тъмно стълбище. Взех стъпалата надолу безшумно или предпазливо — обикновено това е едно и също. Но ти това го знаеш, Кийра. Щом стигнах долу, ги видях, осветени от малка лампа. Единият беше Тип, а другият — стар мъж, изглежда, цалмот, ако се съдеше по червеникавото лице и телосложението. Не можах да видя в какви цветове е облечен. Той изобщо не ме видя. Седеше зад бюро, отрупано с разни неща за бюро. Тип стоеше до него и говореше:

— Сигурен съм, че беше източняк. Източняка го познавам веднага, щом го видя.

Твърде добро беше като за представяне, за да не се възползвам. Казах:

— Можете да прецените сами.

И останах много доволен, когато и двамата подскочиха.

Отвърнах им с най-топлата си усмивка, а цалмотът зашари с ръка в едно чекмедже на бюрото си и извади някаква тънка метална пръчка, която, не се съмнявах, беше снабдена с нещо много гадно за убиване.

— Не прави глупости — посъветвах го.

И се вслушах в собствения си съвет: пуснах Маготрепача да падне в дланта ми.

Той насочи пръчката към мен и попита:

— Какво искаш?

— Не обвинявай момчето — казах му. — Много трудно губя, когато поискам да проследя някого.

— Какво искаш? — повтори старият. Речникът му явно беше доста оскъден.

— Всъщност не много — отвърнах. — При това няма да ти създаде никакви неудобства, а и ще си платя. Но ако не го махнеш това нещо, най-вероятно ще взема да се уплаша, а тогава най-вероятно ще пострадаш.

Той ме изгледа, после изгледа Маготрепача, който както и да го погледнеш, си прилича на една позлатена верига и нищо повече, и каза:

— Мисля да си го задържа подръка, ако нямаш нищо против.

— Имам.

Изгледа ме още веднъж. Накрая остави пръчката. Увих Маготрепача около китката си.

— Е, какво има?

— Може би да оставим момчето да се поразходи.

Старият кимна на Тип, който изглеждаше леко поизнервен. Отстъпих встрани, та да мине покрай мен. Той едва не затича към стълбите, спря се само да хване империала, който му хвърлих.

— И да не го пропилееш! — подвикнах му, след като профуча покрай мен.

До бюрото имаше още един стол, тъй че седнах на него, кръстосах крака и казах:

— Името ми е Падрайк.

Престани да се смееш, Кийра; съвсем прилично източняшко име и нито един драгар на света няма да ме погледне и да реши, че не ми отива. Та докъде бях стигнал? А, да. Казах:

— Името ми е Падрайк.

Цалмотът изсумтя:

— Аз съм Толар, но спокойно можеш да ме наричаш и Рътър; предполагам, че няма смисъл да го отричам.

Беше уплашен човек, който се мъчи да изглежда смел. Винаги съм изпитвал определена симпатия към този тип хора. Отблизо не изглеждаше толкова стар, колкото бях помислил отначало, но и не изглеждаше много здрав, а косата му беше пооредяла — на места се виждаше черепът, като при източняк, когато започне да оплешивява.

— Хванахте ме в неизгодно положение — каза Толар.

— Така е. Но няма нужда да се притесняваш. Искам само да разбера едно-две неща и избрах най-лесния начин, който ми хрумна.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че ще ти задам един-два въпроса, на които нямаш причина да не отговаряш, след което ще ти дам два империала за труда и ще си отида. И толкова.

— Тъй ли? — Погледна ме скептично. — Какви въпроси и защо питате мен?

— Защото онова вестниче е твое. Онези „одумки“. Това означава, че чуваш разни неща. Събираш клюки. Имаш си начини да научаваш разни неща.

Той като че ли малко се поотпусна.

— Е, да. Някои неща. Откъде да започна?