Стивън Бруст - Орка

Свих рамене.

— О, не знам. Коя е последната хубава клюка след предишния брой?

— Местна ли?

— Или имперска.

— Императрицата я няма.

— Пак ли?

— Да. Според клюката изчезнала някъде с любовника си.

— Това е четвъртият път за три години, нали?

— Да.

— Но винаги се връща.

— Първия път беше за три дни, втория — за девет, третия — шест дни.

— Друго какво?

— Имперско ли?

— Да.

— Някой много високо в Империята е бръкнал във военното ковчеже по време на войната за остров Елди. Никой не знае кой и вероятно не става дума за много пари, но Императрицата е леко кипнала заради това.

— Мога да си представя.

— Още?

— Моля.

— По съм добър в местните работи.

— Нещо, което е хем местно, хем имперско?

— Ами, всичко това около Фирис.

— Какво знаеш за него?

— Всъщност не много. Има потвърждение, че смъртта му е от нещастен случай.

— О, нима?

— Така чувам.

— Аз пък чух, че Империята разследва смъртта му.

Толар изсумтя.

— Че кой не го знае това?

— Вярно. Кой води разследването?

Погледна ме и усетих как си каза наум: „А-ха!“ Също като мен.

— Имаш предвид имената им?

— Да.

— Представа нямам.

Погледнах го. Като че ли не лъжеше.

— Къде работят по това?

— В смисъл къде заседават ли?

— Точно.

— В Градския съвет.

— Къде в Градския съвет?

— На третия етаж.

— На целия етаж?

— Не, не. На третия етаж са настанени офицерите от гвардията Феникс. Има две стаи, заделени за старши служители. Тях използват.

— Кои стаи?

— Две стаи в източния край на сградата, от двете страни на коридора.

— И все още не са се върнали в Адриланка?

— Не са. Още работят здраво по това.

— Как работят здраво, щом вече знаят отговора?

— Не знам. Предполагам, че просто затягат хлабавите краища и си правят последни проверки. Но е само предположение.

— Което не би ти попречило да го отпечаташ като факт.

Той сви рамене.

— Чул ли си нещо за графика им?

— В смисъл?

— В смисъл, кога очакват да приключат?

— О. Не, не съм.

— Добре. — Извадих три империала и му ги връчих. — Видя ли? Не беше толкова лошо, нали?

Вече не изглеждаше притеснен. Попита:

— Защо искаш да знаеш всичко това?

Поклатих глава.

— Опасен въпрос.

— О?

— Ако го зададеш, бих могъл да ти отговоря. А ако ти отговоря, отговорът би могъл да се появи като клюка в хубавото ти вестниче. А ако това се случи, ще ми се наложи да те убия.

Погледна ме и отново приличаше на уплашен старец. Станах и излязох, без да поглеждам назад.

Казах ти, че вече започваше да им омръзва да ме виждат в Градския съвет, което беше поредният проблем, тъй че се постарах да се маскирам. Първият проблем беше мустакът ми, тъй че го разкарах. Доста време ми отне, между другото, защото дори след като си обръснеш мустака, трябва доста да постържеш, за да не личи, че изобщо го е имало. Следващият проблем беше ръстът ми. Намерих един ботушар, който ми продаде ботуши, като им прибави двайсетина сантиметра височина. Така си докарах някъде ръста на Алийра и се надявах, че е достатъчно добре. После трябваше да се упражня да ходя с тях и да правя дълги крачки. Опитвала ли си някога да вървиш с ботуши с двайсетина сантиметра подметки в повече? Недей. После се промъкнах в един театър, да си свия благородническа перука и малко пудра, за да скрия следите от мустаците, после си купих нови дрехи, включително панталони, достатъчно дълги, за да скрият ботушите, но не толкова, че да се спъвам в тях. Даже се поупражнявах да се поклащам леко. Не се смей, Кийра, не беше лесно — трябваше да пазя равновесие, да правя достатъчно дълги крачки, за да не изглеждам смешно с този си ръст и да се поклащам , в името на Вийра! Чувствах се като пълен идиот. От друга страна, не привличах насмешливи погледи, докато обикалях по улиците, тъй че реших, че може би номерът ми ще мине някак.

Скрих дрехите и оръжието си зад една обществена сграда на около половин миля от Градския съвет и се предреших като криота, за да могат хората да ме подбутват насам-натам. Човек може да научи много неща, когато се остави хората да го подбутват насам-натам, а винаги си е добре да знаеш, че и ти можеш да подбутнеш някого, ако поискаш.

Казах на Лойош да ме изчака отвън и на него никак не му хареса, но беше неизбежно. После влязох в Съвета все едно, че си знам работата, качих се на горния етаж, за да мина покрай милия лиорн, който толкова ми помагаше досега, намерих друго стълбище, завих надясно и погледнах към края на коридора. Няколко души седяха там на прости дървени столове — трима мъже и една жена, всичките орка, и някакъв окаян човечец, който като че ли беше текла.