Стивън Бруст - Орка

— Да, разбирам. Продължете.

— Знам, че вие не сте господата, които ще ми върнете инструментите. Това е друг отдел.

— Да. Продължете.

— Да продължа?

— След работа…

— А, да. Ами, след работа, когато имам работа, обичам да прескачам в „Речни дарове“. Знаете ли къде е?

— Мога да проверя.

— О, съвсем наблизо е. Хващате по Келп и на завоя…

— Да, да. Продължете.

— Добре, милорд. Та се бях отбил там да ударя една халба ейл…

— Кога беше това?

— Миналия лазарник, милорд.

— Добре.

— Та, бях пийнал доста, а и рано започнах, тъй че докато се усетя, гледам стаята почна да се върти, нали знаете, както когато разбереш, че си ударил може би повечко, отколкото е трябвало?

— Да. Били сте пиян.

— Точно така, милорд. Пиян бях. После стаята се завъртя и сигурно съм заспал.

— Отнесли сте се.

— Да, милорд.

— Е?

— Да, милорд?

— Продължете.

— О. Да, милорд. Сигурно съм спал пет-шест часа, защото когато се събудих, да се облекча, нали разбирате, изобщо не бях толкова пиян и лежах на една от пейките в дъното, и кръчмата беше почти празна — само Трим, кръчмарят, чистеше в другия ъгъл и двама господа седяха на една маса до мен и си говореха тихичко някак, но можех да ги чуя, нали разбирате. А и беше доста тъмно, не се движех и не мисля, че забелязваха, че съм там.

— Аха. Продължете.

— Единият рече: „Мене ако питаш, нищо не са взели“. А другият вика: „Тъй ли? Виж, ще ти кажа нещо. Взели са много и другата неделя ще излезе на пазара“, а първият: „За колко ще върви?“, а другият вика: „За много. Трябва да е много. Щом някой ще ходи да свие от Фирис, особено след като е умрял, и няма да вземе нищо освен пачка документи, трябва да са важни“. И първият каза: „Може пък за това да са го убили?“ А вторият вика: „Убили? Не, просто е паднал на главата си“. И тогава, милорд, схванах за какво говорят, макар че все още бях леко замаян, и разбрах, че не искам да чуя повече, тъй че изстенах уж съм се събудил, а те ме видяха и спряха да говорят. Изтътрих се покрай тях, даже си затананиках, уж съм по-пиян, отколкото бях, излязох през задния вход, хукнах към къщи колкото ми държаха краката и чак на другия ден си оправих сметката с Трим. Но на излизане, точно в последния момент, погледнах за миг към двамата господа. Не можах да видя добре лицата им, но успях да видя цветовете на дрехите им, и двамата бяха джерег. Заклевам се. Е, това имам за вас, милорд.

— Това имате.

— Да, милорд.

Зяпна ме като гнила круша, която току-що е захапал, и дълго време седя и мисли.

— Защо дойдохте да ни го кажете сега, а не преди две недели?

— Ами, защото чух за наградата и си помислих за инструментите, дето ми ги откраднаха, и…

— Каква награда?

— Наградата за всеки, който даде някакво свидетелство как е умрял Фирис.

— Няма такава награда.

— Няма награда?

— Изобщо. Къде го чухте това?

— Ами, вчера, в „Речни дарове“. Една дама ми каза, че го чула…

— Излъгали са я, приятел. Както и теб.

— Милорд?

— Никаква награда няма за нищо. Просто се опитваме да разберем какво се е случило.

— О. — Постарах се да изглеждам разочарован.

— Как разбрахте, че трябва да дойдете тук, между другото?

— Как ли, милорд?

— Да.

— Ами, дамата, тя беше цалмот, тя ми каза.

— Разбирам. Коя беше тази дама?

— Ами, не знам, милорд. Не съм я виждал преди, но беше… — Примижах, все едно се мъча да си спомня. — А, беше към осемстотин някъде, доста висока, с къдрава коса, и беше, ви казах, цалмот.

— Аха. — Той кимна. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но наистина няма никаква награда.

Изглеждах много разочарован, но отвърнах:

— Е, нищо, милорд. Радвам се поне, че постъпих както е редно.

— Да, наистина. Знаем къде да ви потърсим, ако имаме още въпроси.

Станах и се поклоних.

— Да, милорд. Благодаря ви.

— И аз благодаря — каза той и така свърши срещата ни.

Излязох през вратата, без да видя никого, освен онези, които чакаха реда си, и бавно тръгнах към стълбището. Пътьом казах наум: „Лойош?“

„Тук съм, шефе“.

„Ще ме следят, така че поостани малко зад мен“.

„Добре. Кой ще те следи, шефе?“

„Не знам, но мисля, че е врагът“.

„О, вече си имаме враг?“

„Така мисля. Може би“.

„Хубаво е да си имаме враг, шефе. Къде ги водиш?“

„Добър въпрос. Ще ти кажа, като стигнем там“.

Стоях на улицата точно пред Градския съвет, без да поглеждам назад, и се мъчех да остана в образа си, докато не реша накъде да тръгна и какво да предприема. Не ти пускат „опашка“ толкова често, особено когато знаеш какво става, и такава възможност не бива да се прахосва.