Стивън Бруст - Орка

Облегнах се на стената и изчаках малко, докато дясната врата се отвори и от нея излезе една орка, на средна възраст някъде. Докато тя ме подминаваше, един от чакащите влезе. Минах покрай тях и влязох през лявата врата.

Зад бюрото седеше млад Господар на дракони с много остър поглед. Вдигна глава и каза:

— Добър ден, милорд.

Колко време съм бил джерег, Кийра? Трудно е да се каже всъщност — зависи от кога започваш да го броиш и кога спираш. Но тъй или иначе доста време, толкова, че да се научиш да надушваш властта — така, че да разбереш, че гледаш офицер от Гвардията, още преди да си разбрал как точно си го разбрал. Все едно, нали влязох точно през тази врата, знаех го предварително.

Беше, както казах, Господар на дракони, при това от онези, които работят за гвардията Феникс, или за Империята; но беше облечен в най-обикновен черен панталон и риза, със съвсем малко сребро по кантовете; косата му беше подстригана много високо, лицето му беше леко мургаво, а носът — леко орлов; общо взето приличаше на Мороулан. Само че не съм виждал никога очите на Мороулан да изглеждат толкова хладни и пресметливи; никога не съм виждал някой да гледа така, освен един наемен убиец, казваше се Ищван, когото използвах един-два пъти, а после го убих. Трябваше ми само четвърт секунда, за да реша, че не ми се ще да скачам срещу тоя тип, освен ако не мога да го избегна. Казах:

— Милорд, вие проучвате смъртта на лорд Фирис, нали?

— Така е. Кой ви е повикал?

— Никой, милорд. — Постарах се да го кажа смирено.

— Никой?

— Сам дойдох, щом чух за това.

— За какво сте чули?

— За разследването.

— Как чухте?

Нямах представа какво да отговоря на това, така че свих безпомощно рамене.

Той почна да ме гледа много твърдо.

— Как се казвате? — Вече не бях „милорд“.

— Калдор.

— Къде живеете, Калдор?

— Коатаил номер шест, милорд.

— Това тук, в Северен пристан ли е?

— Да, милорд, в града е.

Той си записа нещо на един лист и изсумтя:

— Казвам се Лофтис. Изчакайте в коридора. Ще ви повикаме.

— Да, милорд.

Ударих му един много смирен поклон и излязох в коридора, доста изнервен. Добър актьор съм, и в маскировката си ме бива, но тоя тип ме изплаши. Бях действал по предположението, че имперските следователи са подкупени, а от него бях стигнал до извода, че трябва да са калпави следователи. Всъщност това беше глупаво — от собствените си взимания-давания с Гвардията съм разбрал, че това, че някой от тях е подкупен, още не означава, че не може да си върши работата. Да, ама не бях го помислил и сега се притесних. Лофтис не приличаше на човек, когото можех да избудалкам лесно, във всеки случай не и след като не бях вложил повечко работа в това.

Тъй че реших да подслушам, разбира се. Допуснах, че ще могат да засекат магия, но се съмнявах, че ще следят за вещерство, затова смъкнах камъка Феникс и го пъхнах в кесията си — с надеждата, разбира се, че джерег няма точно в този момент да се опитат да ме засекат психически със заклинание. Отпуснах глава на стената, затворих очи и се съсредоточих, за да прехвърля слуха си през стената. Доста усилия ми струваше, а и доста време, но след малко започнах да чувам гласове, а скоро след това започнах да различавам думи.

— Кой го е пратил според теб? — Не бях сигурен дали е Лофтис.

— Не бъди глупав. — Това вече беше Лофтис.

— Какво, да не искаш да кажеш, че е Свещника?

— Преди всичко, Домм, когато си с мен, ще се държиш почтително, когато говориш за Нейно величество.

— О, добре, извинявай, че стъпалата ми докосват пода.

— И второ, не казвам това. Искам да кажа, че няма как да разберем кой го е изпратил, а ако ще го правим това…

— Ще го правим.

— … трябва най-малкото да сме предпазливи. А да сме предпазливи означава да разберем.

— Може да ни е дал верния си адрес.

— Да бе. А може и да е кралят на остров Елди. Проследяваш го, Домм. И не му позволявай да те избудалка.

— Имаш ли нещо против да ми връчиш тази заповед писмено, лейтенант ?

— А ти имаш ли нещо против да захапеш две педи стомана, лейтенант ?

— Не ме действай, Лофтис.

— Или можем просто да хвърлим всичко това в скута на Татенцето-котарак и да го оставим той да реши каква да е следващата ни стъпка. Искаш ли да направим така? Как ще го приеме според теб?

— Мога да му кажа, че идеята е твоя.

— Ами добре. Направи го. Сигурен съм и че ще повярва, отгоре на това. Кълна се в циците на Вийра, това ще го докладвам при първия повод. Давай. Вече си пиша рапорта, Домм. А ти? Какво? Ще свиеш рамене и ще кажеш: „Да бе, какъв майтап!“ Сигурно. Хайде, давай.