Стивън Бруст - Орка

Тя седеше зад една маса — не бюро този път — и четеше, или се преструваше, че чете книга. Вдигна глава, щом влязох, и ме посрещна с озадачена полуусмивка, след това стана да ме поздрави. Беше много слаба и с много къса, светла и права коса — „войнишка прическа“ всъщност, което странно се връзваше с щедро надиплената дълга синя рокля. Имаше вежди на орка — почти невидими, — широка уста и тънки устни, тесни раздалечени очи и волева брадичка.

В гласа й имаше малко от носовия говор на района, но не толкова силно като на домакинята ни или на повечето хора, с които сме се срещали тук; и беше доста мелодичен.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Калдор, милейди.

— Пожелали сте да разговаряте с мен?

— Да, милейди, ако благоволите да ми отделите няколко мига.

— Разбира се. Моля, седнете. Ето тук. По каква работа?

И тук, Кийра, си платих цената на измамата. Може би. Защото ми хрумна, че бих могъл просто да изплюя камъчето и да я попитам направо дали би се съгласила да ни позволи да изкупим тази земя, или поне да се застъпи за случая. Но ако откажеше и след това Домм я разпиташе, много лесно щяха да ме проследят, а това нямаше да е много здравословно. Така че казах:

— Моите съболезнования за смъртта на баща ви, милейди.

Тя повдигна вежда — жестът изглеждаше добре отработен — и отвърна:

— Благодаря.

— Тук ме доведе тъкмо смъртта на вашия баща.

Тя кимна.

— Имам причина да смятам, че Империята не проучва смъртта му толкова сериозно, колкото са длъжни.

— Това е абсурд.

— Не мисля така, милейди.

— Защо?

— Не мога да ви кажа точно.

— Не можете да ми кажете?

Поклатих глава.

— Ако желаете обаче, един мой приятел, който знае нещо по въпроса, би могъл да ви навести и може да ви каже повече — искаше само да разбера дали ви интересува.

— Интересува ме. Но не го вярвам.

— Но ще говорите ли с приятеля ми?

Тя ме изгледа много твърдо и отвърна:

— Добре. Кога мога да го очаквам?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Името му?

— Не е редно да ви го съобщавам, милейди. Но ще се представи като мой приятел.

Отново ме изгледа много продължително, след което кимна и каза:

— Добре.

Станах и се поклоних.

— Мисля, че ви отнех достатъчно време.

Тя също стана, вежливост, каквато не бях очаквал. Слугата ме придружи до изхода. Напуснах оттам, откъдето бях дошъл, и тръгнах обратно към града.

Какво бях постигнал? Не съм сигурен, но си бях оставил отворена вратичка да се върна под друга външност, дори като самия себе си, ако се окаже необходимо.

Докато вървях, обмислих положението. Все още беше рано, чакаше ме дълго вървене до баронеса Рийга, а стъпалата ме боляха.

Рийга живееше на един хълм — имам чувството, че богатите винаги живеят на хълмове, може би защото и аристократите го правят — наречен Зимен дъб, в северния край на Северен пристан, с изглед към долината на река Кейнфтали. Беше си доста път, затова веднага щом имението на Индра се скри от погледа ми, седнах, колкото да смъкна камъка Феникс и да си направя едно бързо заклинание, за да се почувстват стъпалата ми малко по-добре. Не можех да го проточа много, без преследвачите ми да разберат какви ги върша, но помогна. Върнах камъка Феникс на мястото му и продължих. Ако бяха като мен, когато преследвам някого, щяха веднага да забележат, че не могат да ме засекат нито психически, нито магически, и това щеше да ги озадачи, но трябваше късметът съвсем да ми е изневерил, за да улучат точно този момент с повторния си опит. Понякога си струва да рискуваш малко, за да облекчиш неудобствата.

Тази част от света е много шантава, Кийра. Забелязала ли си го? Пейзажа имам предвид. Може би защото сме толкова далече на север от екватора, или защото планините Кейнфтали почват само на няколкостотин мили оттук — макар че не разбирам как това може да има нещо общо с цялата работа. Но ми се струва странно, че като тръгнеш от източния край на Северен пристан на запад, или от хълмовете с изглед към пристанището право на север, ще видиш четири съвсем различни пейзажа. Имам предвид, покрай морския бряг виждаш същите гадни червеникави скали и същата пръст, дето те кара да мислиш, че нищо не може да порасте, каквото и да направиш. Но само малко на изток, и вече виждаш равнини, които напомнят за района около Черен замък и на запад от Дзур планина, с много вода, и ти се струва, че може да е хубава земеделска земя. А околността на Индра цялата е камениста, сурова и в същото време красива, също както е красив южният край на Сунтра — сурова, но въпреки това привлекателна. Тъй че поемаш на север покрай реката, натам, където живее Рийга, и е като големите гори на изток от Дзур планина, почти джунгла, само че е прорязано със сечища, защото тук живеят много хора, но никак не е трудно да си представиш, че ще се натъкнеш всеки момент на някой дзур или тиаса. Не е ли странно? Чудя се дали няма някаква магия в тая работа, или просто се е получило случайно.