Стивън Бруст - Орка

Но извинявай, малко се отклоних от темата. Имението на Рийга се оказа скътано сред много дървета и храсталаци, и изглеждаше съвсем занемарено — наоколо имаше много други къщи, така че два-три пъти ми се наложи да питам за посоката, за да разбера коя е нейната. Беше хубава, Кийра. В смисъл, къщата. Беше по-малка, отколкото на Фирис или на Индра, макар все пак доста по-голяма от тази тук, но като че ли искаше да си е къща, вместо имение, което иска да е замък. Щом я погледнах, реших, че като похлопам, тя ще отвори лично вратата. И между другото, точно така стана.

Беше по-ниска и по-пълна от сестра си, а косата й бе по-дълга и доста къдрава, но лицето й беше почти същото. Погледна ме точно така, както би трябвало да те погледне някой, живеещ в такава къща, все едно че е малко любопитна защо някой ще желае да говори с нея — искам да кажа, не както би те погледнала дъщерята на някой толкова богат като Фирис. Зачудих се дали не съм сбъркал адреса и казах:

— Баронеса Рийга?

— Да. А вие сте?…

— Калдор. Може ли да поговоря с вас?

— По какъв въпрос? — попита тя. Все още се държеше учтиво и дружелюбно, но не ме покани да вляза.

— За баща ви.

— За баща ми?

— Вие сте дъщерята на лорд Фирис, нали?

— Ами, да.

— Е, в такъв случай това, което имам да кажа, ви засяга.

Тя ме погледна замислено и попита:

— За какво става въпрос?

Изглеждаше нелепо да обсъждаме това, застанали пред къщата й, но изборът беше неин, така че казах:

— Имам причина да вярвам, че Империята не проучва смъртта му толкова задълбочено, колкото са длъжни.

Очите й се присвиха, тя ме изгледа внимателно и изведнъж престанах да съм толкова сигурен, че съм се маскирал добре.

— О, имате причина значи?

— Да, милейди.

— И какво ви засяга вас това?

А-ха. В случай, че броиш, Кийра, това беше третото ми „а-ха“ за деня.

— Моля?

— Какво ви интересува вас?

— Ами, надявах се, че, нали знаете, ъъъ…

— Че ще получите възнаграждение?

— Ами…

Тя ми посочи пътя.

— Може да си тръгвате. Веднага.

Нищо друго не можах да измисля, освен да се поклоня и да си тръгна. Оказа се доста дълга разходка за толкова кратък разговор, но никоя разходка не е напразна, ако завърши с едно „а-ха“. Споделих тази мисъл с Лойош, който ми подхвърли, че може да ми осигури толкова „а-ха“-та, колкото си поискам. Не ми хрумна подходящ отговор, затова просто продължих към града.

Следващата ми спирка беше в „Речни дарове“, защото реших, че това ще придаде известна правдоподобност на разказа ми пред моите „сенки“, и защото имаше заден изход в случай, че реша да го използвам, а и защото бях скътал там дрехите и оръжията си. Посещението на сина и вдовицата щеше да почака, защото вечерта вече настъпваше, краката ме боляха адски и имах нужда от хубаво ядене и пиене, което беше другата причина да се отбия в „Речни дарове“.

Но всичко по реда си. Първо попитах Лойош какви ги вършат моите „сенки“. Каза: „Единият минава отзад, шефе“.

„Другият влиза ли?“

„Не“.

„Добре“.

Минах през кръчмата, отворих задната врата, преместих няколко празни кафеза, взех си вързопа с личните принадлежности, измъкнах сабята от купчината боклук и се шмугнах обратно в заведението, преди Тимър или Домм, или който и да е там, да е влязъл. Гостилничката не беше много пълна, но никой не ми обърна особено внимание.

Седнах на една маса и накарах домакина (който наистина се казва Трим, между другото) да ми донесе вино, паница рибена чорба и каквото там пернато пекат на шиша — миришеше много апетитно. Явно го мажеха с някаква смес от мед и лимон, от която пламъкът танцуваше много красиво по кожичката и караше стомаха ми да ръмжи като дзур.

Трим сервираше много бързо и храната му беше много добра; надявах се, че няма да разпитват горкия кучи син или че ако го направят, поне ще са любезни.

Хапнах, пийнах, поотдъхнах и се помъчих да измисля следващата си стъпка. Последното е най-трудната част, другите си идват много леко, стига да си се упражнявал достатъчно. Лойош също започваше да огладнява, което ме накара да се почувствам гузно, но трябваше да остане да наблюдава, затова яденето ми беше придружено от непрекъснатите му оплаквания. Не позволих това да ме отвлече от храната обаче.

После Лойош каза: „Шефе, влизат“.

„Хубаво“, отвърнах и опрях сабята си на стената зад мен, зад опорната греда, така че да е ако не скрита, то поне да не се набива много на очи. Постарах се едната кама да ми е подръка, след което отопих мазното от яденето с остатъците от хляба — хубав черен хляб с някакви семена в него.