Стивън Бруст - Орка

С годините постепенно му бях дала да разбере, че знам къде стои в организацията, а той постепенно беше престанал да се прави, че не е така, щом останехме насаме. Възможно беше да му харесва, че има някой, пред когото може да зареже играта за малко, но се съмнявам.

Всичко това мина за миг през ума ми, докато сядах на единствения свободен стол в стаята — тя едва побираше моя стол, неговия и бюрото. Той ме посрещна с:

— Трябва да е нещо голямо, щом си дошла тук.

Гласът му беше груб и дрезгав, отиваше на характера, който си беше избрал да играе. Допусках, че го докарва изкуствено, но не го бях чувала да говори другояче.

— И да, и не — отвърнах.

— Проблем ли има?

— В известен смисъл.

— И ти трябва помощ?

— Нещо такова.

Стони поклати глава.

— Точно това харесвам най-много у теб, Кийра. Как обясняваш всичко съвсем ясно.

— Моята част не е голяма и това, което ми трябва, не е голямо, но е част от нещо голямо. Не поисках да се срещнем някъде, защото те моля за услуга, а ти не получаваш нищо, тъй че не исках да те излагам на показ. Но услугата не е за мен, а за друг.

Той кимна.

— Е, така вече всичко става съвсем ясно.

— Какво знаеш за Фирис?

Въпросът леко го стъписа.

— Орката ли?

— Да.

— Мъртъв е.

— Да де.

— Дължал е много.

— Мда.

— Повечето му неща ще се разпродадат за дългове.

— Точно това харесвам най-много у теб, Стони. Как намотаваш информация, която никой друг не знае.

Пръстите му нервно забарабаниха по бюрото. Не откъсваше очи от мен.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Интереса на организацията в него и в бизнеса му.

— Твоя интерес какъв е?

— Казах ти. Услуга за един приятел.

— Мда.

— Голяма тайна ли е, Стони?

— Да. Голяма.

— Много високо ли стига?

— Да. И са забъркани много пари.

— И сега се опитваш да решиш колко да ми кажеш като услуга.

— Точно така.

Изчаках. Каквото и да кажех, нямаше да мога да му въздействам, освен ако сам не решеше да се открехне.

— Е, добре — въздъхна той накрая. — Ето какво ще ти кажа. Много хора имаха книжа у тоя. Проклятие. Всички имаха. Някои големи банки ще се гътнат, а някои хора от организацията изведнъж ще си вземат отпуска. Не става въпрос за мен, но сме вътре.

— А ти?

— Не съм се забъркал пряко, тъй че може да се оправя.

— Ако ти трябва нещо…

— Да. Благодаря.

— Как е умрял?

Стони разпери ръце.

— Бил на една от проклетите си от Вийра яхти, подхлъзнал се и си ударил главата в перилото.

Изгледах го накриво. Той поклати глава.

— Никой не искаше да умре, Кийра. В смисъл, единственият начин да си върнем инвестициите беше, ако далаверата му спечели, а след като умря, няма начин изобщо да си ги върнем.

— Сигурен ли си?

— Кой може да е сигурен? Аз не исках да умре. Не знам някой да е искал да умре. Империята изпрати най-добрите си следователи и смятат, че е нещастен случай.

— Добре. Що за човек беше той?

— Мислиш, че съм го познавал?

— Заел си му пари, или поне си мислел да му заемеш. Познавал си го.

Усмихна се, след това ме погледна замислено — не вярвам някой да го е виждал с това изражение.

— Целият беше повърхност, разбираш ли ме?

— Не.

— Все едно че нарочно се държи така, както смята, че трябва да се държи. Изобщо не можеш да надникнеш вътре.

— Звучи ми познато.

Намекът мина покрай ушите му.

— Стараеше се да изглежда излъскан, професионален, пресметлив — да накара всички да повярват, че е идеалният буржоа. И да ги впечатли — винаги искаше да впечатли.

— С това колко е богат ли?

Стони кимна.

— Да, точно. И с връзките си, и с това колко е добър в бизнеса си. Мисля, че за него това — да впечатлява — беше по-важно от парите.

Кимнах окуражително. Стони се усмихна.

— Още ли искаш?

— Да.

— Трябва да знам защо.

— Малко е объркано.

— Объркано? — Изгледа ме така, както сигурно аз поглеждам Влад, когато реша, че той обяснява объркано.

— Заради този мой приятел.

— А-ха.

Засмях се.

— Добре, зарежи. Дължа една малка услуга — добавих неискрено. — Става дума за една стара жена. Ще я изгонят от земята й, защото всеки продава всичко, за да отложи фалита заради тази каша с Фирис.

— Стара жена? Ще й направят запор на земята? Майтапиш ли се?

— Не.

— Не го вярвам.

— Щях ли да измисля точно такова нещо?

Той поклати глава и се изкиска.

— Не, едва ли. И какво смяташ да направиш?

— Още не знам. Просто искам да разбера каквото мога, после ще помисля. — Във всеки случай, и да имаше Влад друг план, не ми го беше споменал. — Какво друго можеш да ми кажеш?