Стивън Бруст - Исола

Е, добре. Щом Мороулан можеше да се бие с две оръжия наведнъж, значи и аз можех; пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка.

— Кажи му — рече Мороулан, без да спира да върти жезъла си, — че ще ни пусне да си отидем моментално, иначе ще го унищожим.

Тилдра отвърна:

— Милорд, точно това се опитвам да й кажа, макар че може да съм произнесла фразата погрешно.

— И?

— Преценява си възможностите.

— Колко практично — каза Алийра.

„Това на Алийра ирония ли беше, шефе? Или просто обида?“

„Сигурно така и няма да разберем, Лойош“.

— Влад — каза Мороулан, — усещам портала. Готов ли си да минем през него?

— Естествено. Но кажи какъв е планът. Опитваме се да избягаме или първо искаме да го убием това нещо?

Нещото, за което ставаше въпрос, продължаваше да ни гледа. Имах чувството, че е готово за действие и че не е ужасно притеснено.

— Убиваме го — заяви Алийра и в същото време Мороулан каза:

— Ако успеем да се измъкнем чисто, трябва да го направим.

— С теб съм, Мороулан.

Алийра изсумтя презрително.

А после нещата станаха толкова бързо, че не можах да ги проследя. Не мога да ви кажа кой първи нападна или каква форма придоби атаката. Не мога да кажа дали реакцията на дженоинито беше физическа, магическа или комбинирана. Знам само, че изведнъж всички се задвижиха и че се оплетох в комбинации от крайници, стомана и магии. Знам само, че търсех пролука, през която да мушна с моргантската си кама, и знам, че държах Маготрепача между себе си и всичко гадно, което можеше да полети срещу мен, и знам, че се издъних ужасно и в двете.

Не мога да ви кажа какво бяха намислили Мороулан, Алийра и Тилдра, но моята част в играта приключи бързо — загубих съзнание за някакви си секунди. И макар да не знаех в какво положение са те, след като всичко свърши, моето поне го разбрах лесно и веднага, щом се свестих: бях окован в пранги почти на същото място, където доскоро седеше Алийра. Тилдра беше до мен, в безсъзнание, и от ъгълчето на изящната й уста капеше струйка кръв.

Е, Мороулан и Алийра бяха на свобода, в замяна на една исола икономка и един източняк ексубиец. Чиста сделка — двама срещу двама. Зачудих се кой ли е спечелил от сделката. Бях съвсем сигурен, че не съм аз.

„Смяташ ли, че можеш да я събудиш, шефе?“

„Не знам, Лойош. Някаква причина да го правя?“

„Ще помисля и ще ти кажа. Смяташ ли, че можеш да ги счупиш тези неща като миналия път?“

Надигнах ги… бяха по-леки, отколкото изглеждаха.

„Мразя да си повтарям фокусите. Но този път съм склонен да направя изключение“.

„Много похвално, шефе“.

„Но първо ще почакам, ако не възразяваш. Не мисля, че мога да направя приспиващо заклинание точно сега“.

Докато чаках и се съвземах, направих бърза проверка и открих, за огромна своя изненада, че дженоините са ми оставили всички оръжия. Защо ще го правят? Моргантското лежеше на пода, явно точно там, където беше паднало — дори и него не бяха взели. Защо ще ме пленяват, а ще ми оставят всички оръжия? Не беше правилно да го правят. Може би трябваше да им поискам копие от правилника им.

Тилдра до мен се размърда и казах:

— Добро утро.

Тя стисна очи, без да ги е отваряла изобщо, после го направи същото още веднъж и още веднъж. Изчаках.

„Някаква идея какво ми направиха, Лойош? Защо изгубих съзнание?“

„Не, шефе. Много бързо стана. Даже не забелязах да те поглежда… ти просто си падна“.

Погледнах отново Тилдра; мъчеше се да се свести, но й струваше усилия.

„Добре, да си отбележим, че не бива да подценяваме дженоините“.

„Вярно, шефе“.

Отпуснах глава назад и понечих да вдишам дълбоко, но спрях. Много мразя, когато трябва да вдишам дълбоко, а не мога — трябваше да си намеря друга психологическа патерица.

Чух ехото на много познат ми психичен кикот.

„Така с нищо не ми помагаш“.

— Какво стана? — попита Тилдра.

— Първо на първо, светът е възникнал от семената на аморфия от дрисъка на един великан, който… не, май не си се събудила достатъчно, за да оцениш остроумието ми. Не знам какво стана, Тилдра. Сега сме точно там, където бяха Мороулан и Алийра, но допускам, че нашите приятели са се измъкнали. Добре, не знам — може би не трябва да го допускам. Надявам се, че са се измъкнали. Не знам. Много гадни копелета.

Тя се изкиска.

— Кой, Мороулан и Алийра или дженоините?

— Мм, да.

Тилдра си премълча.

— Как си? — попитах.

Тя ме изгледа. Този поглед ми е познат; много често съм бил от другата страна.