Стивън Бруст - Исола

— Удивително. Значи ти си му помогнала да жертва източняшки села на Богинята демон. После какво?

Тя се усмихна.

— Това беше по-късно и бяха драгарски села. После той се върна да си вземе земята на предците си и беше така любезен да ми предложи приют. Аз бях бедна, разбира се, и нямаше къде другаде да отида. Оставам си благодарна към него.

Зачудих се какво ли премълчава. Най-вероятно всичко, което бе в нейна полза и говореше лошо за Мороулан. Такава си беше. Понякога се чувствах малко неловко от това, че никога няма да разбера какво мисли за мен, но от друга страна, ми беше приятно да знам, че на света има поне едно същество, което няма да каже за мен нещо гадно.

„Ужасно си чувствителен за убиец, шефе“.

„Това вече си ми го казвал, Лойош“.

Замълчахме отново — трябваше да се посъвзема и се надявах, че ще имам време за това. Умът ми взе да блуждае — тръгна от забележителните разкрития за Мороулан и продължи оттам. Почти не помня какво мислех — бяха от онези случайни, прехвръкващи без посока мисли, които трудно могат да се нарекат мислене. Но в един момент ме споходи свястна, истинска мисъл и ме разбуди толкова рязко, че изригна от устата ми, преди мозъкът да е успял да я дооформи:

— Ако Мороулан и Алийра са се измъкнали, бас слагам, че ще поискат да ни освободят.

— Разбира се — каза Тилдра.

„Готов ли си да почваме, Лойош?“

„Шефе…“

„Ще се оправя“.

„Шефе…“

„Ако остана вързан за тая стена, когато се появят Мороулан и Алийра, направо ще умра от срам. Рискът да оплескам заклинанието е много по-малък“.

Останах с впечатлението, че Лойош не е убеден. Аз също не бях.

— Тилдра, премислих. Можеш да помогнеш.

— Да?

— Видя ли какво направих с онези ножове?

— Да.

— Добре — рекох и посегнах да й дам няколко… и чак тогава забелязах, че Маготрепача е увит на китката ми. Спрях се с ръка във въздуха и погледнах Тилдра.

— Какво има, Влад?

„Лойош, как се е върнало това тук? Помня, че последния път беше в ръката ми и го размахвах като идиот. Не мога да повярвам, че дженоините не само са ми го оставили, но са били така учтиви да ми го увият на китката“.

„Не бяха те, шефе“.

„Казвай“.

„То се плъзна някак към тебе и, ъъъ, изпълзя по ръката ти“.

„Само?“

„Боя се, че да, шефе“.

Тъй. Е това ако не беше интересно…

Измъкнах от разни места последните си три ками и ги подадох на Тилдра. Надявах се да стигнат — едно време си носех много повече.

— Знаеш ли какво да направиш?

— Знам, но не знам кога.

— Ще се опитам да кажа нещо. Ако ти се стори, че губя съзнание, моментът ще е подходящ. А, я ми върни едната кама за малко, трябва да си оголя още кожа.

Тя не попита и аз не обясних; просто отрязах още няколко ивици от кожената си риза. Въздухът стана още по-студен по още по-оголения ми корем. Две ивици дадох на Тилдра и я попитах знае ли какво да прави с тях. Знаеше. Изобщо не изглеждаше нервна — приписвам го на дейния й характер, вероятно вроден. Глупостта беше другото възможно обяснение, но не мислех, че е глупава.

След като нагласихме криво-ляво парчетата кожа между прангите и китките си, тя ми кимна, че е готова. Върнах й ножа. Вече се чувствах по-обезоръжен от всякога. Сабята ми…

— Къде ми е сабята?

— В другия край на стаята, мисля.

— Как е станало това?

— Не знам.

Премислих и казах на глас:

— Ако са разбрали как излязохме предния път, сигурно са направили нещо, за да не го допуснат.

— Знам.

— Но продължават да се държат не както се очаква от същества, които са ни пленили.

— Вероятно не са расли с подходящите приказки и песнички.

— И с лош театър — добавих. — Но започвам да си мисля, че имат съвсем други планове.

— Какви?

— Не ми е ясно — отвърнах, което не беше чак нагла лъжа. — Е, добре. Да се пробваме.

— Влад, мислиш ли, че правим това, което искат да правим?

Въздъхнах.

— Де да знаех. Все пак искаш ли да го направиш?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Би било неучтиво да откажа. — Което доказва, че дори исола са способни на самоирония. Това откритие, колкото и да не беше важно, ми се стори приятно.

— Да почваме тогава.

Тилдра ми кимна. Протегнах ръка и тя я хвана. Дланта й беше суха и студена.

Започнах.

Няма нужда да ви го описвам отново, нали? Не позволих на страха да ми попречи да си върша работата. Лойош си остана невъзмутим, както обикновено, а аз, с две думи, се оказах достатъчно отпочинал, за да не се самоунищожа.

Голямата разлика между това да го правя на друг и на себе си бе, че студенината от китките ми ставаше все по-настоятелна и някъде дълбоко в себе си осъзнавах, че мога сериозно да се нараня. Трябваше да разчитам на Лойош.