Стивън Бруст - Исола

Свикнал бях да разчитам на Лойош — с годините бях станал много добър в това.

Съсредоточих се и задърпах въображаемия плат, докато ме загърна, покри ме и имах чувството, че ще се задуша в него; студа по китките започнах да го усещам като парене и задържаше все повече вниманието ми; но все още беше останало нещо в мен, когато цялото нещо се пръсна — съвсем буквално — и бях издърпан обратно в някакво мъгливо полусъзнание, смътно доволен от това, че китките ми вече са свободни; забелязах, че и на Тилдра също са свободни, и се надявах, че няма да ми се наложи да правя нещо изморително, като да се движа например, поне за една година.

Тя каза нещо, но не го разбрах. Опитах се да я помоля да го повтори, но и това се оказа извън силите ми.

В случай че не сте схванали, бях доста изтощен. Затворих очи, облегнах се на стената и се опитах да дишам равно и плитко.

— Допускам, че ще се появят всеки момент — проговорих след малко.

— Дженоините ли? — попита Тилдра. — Или нашите приятели?

— И едните, и другите, предполагам. И сигурно едновременно. Така май трябва да стане.

„Казваш го, шефе, защото знаеш, че ако го кажеш, няма да стане така“.

„Аз съм източняк, приятел. Мога да бъда суеверен, ако поискам“.

Отпочинах, съвзех се и изпитах глад. Намерих малко пастърма в торбата си и предложих на Тилдра; прие я с благодарност. После погледах как се опитва да я изяде изтънчено. Справяше се. Щях да съм изненадан, ако можех да отделя малко енергия за изненадване.

— Тъй. Колкото повече се забавят — и едните, и другите — толкова по-добре за нас.

Тя кимна и продължи да се държи изтънчено с пастърмата.

Зачудих се защо не ме караше да се чувствам груб и недодялан, но предположих, че е част от дарбата й. Или магия. Винаги можеш да кажеш за нещо, че е магия, ако не го разбираш. И кой знае, може и да си прав.

Докато си седяхме така — освободени от веригите, но неспособни да помръднем (в моя случай — неспособен да помръдна по много причини) — въображението ми полетя. Замислих се какво ли правят Мороулан и Алийра. Трябваше да са със Сетра, да обсъждат нещата, да съставят планове. Дали се бяха свързали с Вийра? Тя дали щеше да поеме активна роля във всичко това? А Некромантката?

Представих си ги всички, седнали в библиотеката на Черен замък или в някоя от дневните в Дзур планина, или в Залата на Вийра — как спорят, кроят, планират.

Или може би просто са си легнали да дремнат, решили са — а бе какво толкова значат една исола и един източняк? Може би просто ни бяха зарязали тук?

Или може би ядяха тия гадняри.

Междувременно в същата структура или покрай нея, може би дженоините крояха своите схеми или се кискаха колко добре се е подредило всичко. (Дали се кискаха дженоините? Не можех да си го представя.) Може би те също ни бяха забравили. Може би в голямата схема на нещата ние бяхме без значение. Вийра поне беше казала, че съм от значение, защото щяла да направи така, че да съм от значение. Изпитвах смесени чувства.

После няколко неотложни нужди ме накараха да се надигна; отнесох едно от нощните гърнета в ъгъла и се облекчих — чувствах се като пияница, изсулил се току-що от таверната на Кориатон. Върнах се, пих вода и зачаках.

Времето се точеше мудно, въображението ми се рееше и се замислих за Съдбата. Тилдра си мълчеше — сигурно се сещаше за какво мисля и не искаше да ме притеснява, а може и да беше заета със собствените си мисли. Дори Лойош си стоеше кротко.

Но се замислих кой съм и дали ще съм от значение за света, когато всичко се изприказва и се свърши. Рядко ме спохождаха такива мисли — напоследък не бях имал време за тях, а преди пък не ми бяха хрумвали.

Но дали Съдбата ме беше включила в плановете си?

Дали изобщо вярвах в Съдбата?

— Тилдра, вярваш ли в Съдбата?

Думите ми разбиха тишината като магически взрив, но тя дори не примига. Каза:

— В известен смисъл.

— По-точно?

— Вярвам, че има пътища и избори. Не вярвам в някаква неизбежна съдба, но вярвам, че всеки от нас получава няколко възможни посоки и понякога избираме една от тях, без да съзнаваме, че правим избор.

Кимнах.

— Мисля, че те разбирам.

— Но в други случаи знаем. Понякога човек осъзнава, че не може да стои на място и че като тръгне напред или се върне назад, или поеме встрани, ще излезе на нов път.

— За тебе важно ли е дали си от значение за света?

— Но аз съм от значение, лорд Талтош.

— Влад.

— Добре. Влад. От значение съм, независимо дали го желая, или не. Надявам се да съм от голямо значение, макар и в нещо малко.