Стивън Бруст - Исола

— Схванах. Просто влизам там и импровизирам. Докато импровизирам, ти какво ще правиш?

— Ще чакам.

— Би ли могла, хм, да ми хвърляш по някое око? Да речем, да ме дръпнеш обратно, ако падна на главата си?

— Не знам как. Щом не мога да стигна там, където са, не знам как бих могла да те наблюдавам там.

— Ами… с магия?

— Ако чародейството вършеше работа там, едва ли щяхме да имаме този проблем, а друга полезна магия не мога да измисля. За разлика от теб, не съм вещица.

— Ако ме беше помолила, щях да те науча. Но казваш, че вещерството все пак ще действа?

— Би трябвало. Това е една от причините да поискам ти да го свършиш.

— Вещерството обикновено не е полезно в…

— Забрави ли Пътеките на мъртвите, Влад?

— Още се мъча да ги забравя.

Бях навестил мястото, където умрелите се мотаят като стари Господари на дракони без битки, в които да се сражават, освен онези, които вече са изгубили, и макар да бях жив, преживелицата не ми хареса чак толкова, че да я въртя в паметта си. Тя не каза нищо и рекох:

— Какво ще кажеш за Некромантката?

Сетра килна глава.

— Виж, това е мисъл, Влад. И никак не е лоша, при това.

— Колко отпуска ще пуснеш за усърдието?

— Ще говоря с нея.

Превъртях го през ума си.

— Сетра, ти разбираш ли какво ме молиш да направя?

— Да.

Естествено, че разбираше. Първо, беше дракон. Нещо повече, беше предвождала армии. Никакъв проблем нямаше да заповяда на хората да тръгнат да ги убият — за нея това си беше начин на живот.

— Преди да съм се набутал в това, кажи ми едно: имаш ли някаква сериозна причина да вярваш, че мога да се измъкна жив?

— О, да, разбира се. Ценя високо уменията ти.

— Ах! Уменията ми. Какво пък, звучи успокоително.

— Не се подценявай, Влад.

Каквото и друго да кажех, щеше да прозвучи самосъжалително, тъй че млъкнах, но Тилдра заяви:

— Аз ще отида с него.

Двамата със Сетра я изгледахме. Беше го казала, все едно че обявява какво вино смята да поднесе на вечеря.

— Тилдра — най-сетне проговори Сетра. — Не съм сигурна, че си подготвена за тази мисия.

— Може и да не съм. Но не съм толкова безпомощна, колкото може би си мислите.

— Все пак — каза Сетра. — Това е дейност, за каквато Влад е обучен… — Между другото, това беше новина за мен. — А ти не си.

— Сигурна ли сте в това? — попита Тилдра. — Не говоря за обучението на Влад, но навярно в това, което ни предстои, дарбите ми няма да са съвсем безполезни.

— Разбирам — отрони замислено Сетра. Явно беше доловила в думите й някакво значение, което ми убягваше.

— Сетра, имаш ли нещо против да ми го обясниш това? — попитах. — Струва ми се, че нещо ми убягва.

— Да, вярвам ти.

— Трудно е да се обясни — каза Тилдра. — Но ако желаеш…

— Премислих за обяснението. Само ми кажи дали трябва да го знам.

— Не трябва — каза Сетра.

— Е, и? — попита ме Тилдра.

— Да, май трябва да дойдеш.

— Тогава да започваме веднага.

— Не.

— Има ли причина да отлагаме, Влад? Или просто ти трябва време да си отпуснеш нервите?

— Нервите ми са толкова опънати, че всичкото време на света няма да стигне за отпускане. Но щом ще ходя да ме убиват, държа да я довърша тая проклета от Вийра клава. А сега моля ви, оставете ме на мира да й се насладя.

Сетра се усмихна.

— Знаеш ли, Влад, каквото и да става с теб, ти неизменно си оставаш същият.

— Това е добре. Не съм имал толкова практика да съм си същият, колкото теб. Това означава ли, че ще си довърша клавата?

— Разбира се. Докато го правиш, ще се опитам да се свържа с Некромантката.

Лицето на Сетра се изопна и престанах да я гледам, защото е неучтиво да гледаш нечие лице, докато лицето разговаря психически с друг, а ми е много трудно да съм неучтив в присъствието на лейди Тилдра. Пиех си клавата. Наистина беше много добра.

— Некромантката ще е там — заяви след малко Сетра — и ще се постарае да следи хода на събитията, но не може да гарантира, че ще успее.

Изсумтях и допих клавата. Бях благодарен, че ми го позволиха. Сетра изглеждаше все така развеселена. Не можех да предположа какво си мисли Тилдра, разбира се.

— Тъй. Приключих. Айде да ходим да ни убият. Всички готови ли са?

Сетра сви рамене.

— Аз засега няма какво да правя.

— Телепортът — рекох. — Позагубил съм практика.

— Е, с това мога да се справя.

Скрих двата образеца от камъка Феникс, един златен и един черен, в кутийката им й отново се почувствах оголен, но бях достатъчно уплашен от идеята за дженоините, за да позволя някаква си дреболия като джерег да ме притеснява излишно. Не е ли странно как и най-малката промяна на обстоятелствата може да промени всичките ти приоритети?