Стивън Бруст - Исола

— Сериолите са тукашни — продължи тя. — Нито вие, нито ние сме такива. В известно отношение те може би презират и вас, и нас, макар повечето да признават, че не сме виновни за това, което са направили от нас. Но над всичко те презират боговете, защото боговете съвсем реално властват над света. Сериолите не са еволюирали като вид, над който други могат да властват — кой би могъл да еволюира така? А тъкмо боговете са тези, които са изпратили сънищата, вдъхновили Кийрон Завоевателя да събере племената и да тръгне на изток, и виденията, накарали Зерайка да сътвори Глобуса; следователно боговете са тези, които са създали Империята, изтласкала сериолите от домовете им, Империята, която е унищожила повечето им култура, избила е много от тях в сражения. Те — и макар да е трудно да се говори за един народ все едно, че са имали един глас, тук мисля, че не се отклонявам много от истината — те мразят боговете. Това не ги прави задължително приятели на дженоините, но ги прави врагове на боговете. Разбираш ли?

— Така мисля.

— И някои от сериолите вярват, че врагът на техния враг трябва да е техен приятел.

Кимнах.

— Боговете — продължи тя — вечно търсят начини да блокират нашия свят, така че дженоините да не могат да стигнат до него. А някои фракции сред сериолите продължават да търсят начини да позволят достъпа на дженоините. И в целия този конфликт се появяват онези дженоини, които преди много години са създали онези полуживи, полунеодушевени артефакти, наречени Великите оръжия, всяко от което е, явно или не, насочено срещу боговете.

Примигах.

— Великите оръжия са… но това е нелогично. Защо ще…? Добре, добре. Все едно. Продължавай.

— Изобщо не съм казвала, че ще е лесно.

— Да бе.

— Та докъде стигнах? Ах, да: Великите оръжия. Много трудно е да се убият дженоини, Влад. Не познаваме отрова, която да им действа, вътрешните им органи са дуплицирани. Нямат гръбнак, който да пресечеш, и може да се каже, че имат почти съвършен, вроден имунитет към унищожителното действие на аморфията. Когато ги раниш, регенерират, устояват и на най-мощните моргантски оръжия, все едно че самите им души са скрити някъде далече от телата им. Но това е невъзможно, тъй като Великите оръжия могат да убиват дженоини. Великите оръжия са единственото надеждно средство да убиеш дженоини… стига да оживееш достатъчно дълго, за да успееш да го удариш, и стига да улучиш, и стига той да не успее да се защити срещу това… Забелязваш ли противоречието, Влад? Разбираш ли иронията?

— Аха. Виж, в иронията ме бива.

— Знам. Винаги те е бивало. Помня, че си беше такъв още в дните преди Империята.

— Аз… Както и да е.

— Разбираш ли?

Кимнах.

— Великите оръжия са били създадени, за да унищожат боговете, но сега се използват, за да пазят боговете. Хитро.

— Да. Ние, които носим Великите оръжия, сме избрани от боговете… дори онези от нас, които, като Зунгарон…

— Кой?

— Все едно. Дори тези от нас, които го имат по чиста случайност и нямат никаква представа за какво служи, нито какво да правят с него. Ако се опълчим срещу боговете, съзнателно или случайно, животът ни сигурно ще се окаже тежък. И въпреки това ние сме единствените същества, от които боговете имат причини да се боят и които да мразят.

Примигах.

— Никога не съм ви завиждал, Сетра. Сега ви завиждам още по-малко.

Тя се усмихна.

— Резултатът е, че трябва да ни държат под око — причините за това би трябвало да са очевидни.

Кимнах.

— Боговете мразят оръжията ни и се нуждаят от нас, които ги владеем. Дженоините се страхуват от оръжията ни и мразят боговете. Разбираш ли?

Кимнах отново.

— Припомни си собственото си минало, Влад. Знам какво ти е разправяла Алийра за предишните ти животи, тъй че помисли над думите й. Преди хилядолетия, още в дните, когато създавахме Империята, въпреки че само Зерайка знаеше, че го правим, семената на всичко това бяха посети. Помисли за онези, които познаваш, като за хора, които някога са били твоето семейство, и за онези, които са означавали нещо за теб във времена, така избледнели в мъглата на миналото, че е невъзможно да си ги представиш, камо ли да си ги спомниш. Кийрон вече го няма, останал е в Пътеките на мъртвите и чака своя миг. Аз, която имах някакво значение за племето, съм тук, наблюдавам Великите оръжия, следя дженоините, слушам боговете и се старая да не допусна нещо да наруши баланса.

— Мисля, че всички ние, още тогава, бяхме белязани от боговете. — Тя въздъхна. — Не мога да кажа, че много ми харесва, или че на теб трябва да ти харесва, но това е положението. Сега Алийра е отвлечена, както и Мороулан. Кой би могъл да отвлече и двамата? Човешка сила? Чудя се дали някой може да отвлече двама като Алийра и Мороулан и да ги скрие от мен. Но дори и да съществува такова лице, не би могло да ги скрие от Некромантката. Ако тук има човешка намеса, то тя е в служба на някой по-могъщ.