Стивън Бруст - Исола

Извърнах очи към прозореца, после пак погледнах веригата. В ума си нахвърлих картина с Чернопрът, оръжието на Мороулан. Или по-скоро се опитах да нахвърлям картина, но ми се изплъзваше.

„Помощ, Лойош“.

„Тук съм, шефе“.

Представих си го в ножница, въпреки че съм го виждал голо проклетото нещо. Дълго около пет стъпки, там някъде: „дълъг меч“, както го наричаха някои, с гладка черна дръжка, най-обикновен предпазител, блести като сребро; на върха на дръжката гладък лъскав черен камък, камъкът, наречен „Сълзите на Вийра“, обсидиан, огладен от Черна вода. Ножницата, която Мороулан използваше напоследък — имаше няколко, — беше съвсем обикновена, като че ли кожена, макар да знаех, че в нея има и още нещо. Беше стара, с разхлабени конци по шевовете и най-горе беше леко отпрана.

С помощта на Лойош картината стана по-ясна, после — много ясна, после — толкова ясна, че ме уплаши, после лейди Тилдра се озова до мен в отговор на нещо, което казах, после рамото ми се завъртя и после Маготрепача изхвърча през прозореца пред мене.

И всичко стана точно така, както Сетра Лавоуд каза, че ще стане.

Срам и позор.

Прозорецът се размъти и отмести, изпълни се със светлини, с тъмнини и с неясни очертания. Стада непознати животни пасяха по зелени поля под странно сиво небе; причудливи издатъци, подобни на пръсти, опипваха малък метален предмет и го почукваха с някакъв инструмент; планински връх се появи под мен, остър и суров на фона на черно, черно, черно небе; имаше някакъв зелен океан, вълните изглеждаха огромни и се разбиваха в прозореца, но не преминаваха; младо момиче, което можеше да е човек или драгар, се вгледа в мен с невъзможно красиви очи; птица, подобна на атира, изпищя ужасно и запропада надолу към пътеката, лъкатушеща между гъсти дървета, и изведнъж се стопи в нищото; виолетови искри захвърчаха от колело, което се въртеше невероятно бързо, но без никаква видима цел; мъж някакъв драскаше с перо по дълъг свитък пергамент; дълбоко под водата странно същество, цялото покрито със зелени и жълти люспи, държеше червен плат и бродираше по него с тънка сребърна игла и син конец. И всичко това ставаше без никакъв звук — това, струва ми се, беше най-шантавото.

И ето че прозорецът вече показва пълен мрак, разкъсван от проблясъци на мълнии като при буря, източникът на светлината е извън полезрението ми, но в тези проблясъци виждам самия Чернопрът, само че малко по-реален, отколкото във въображението ми, и изведнъж осъзнавам, че макар да е прибран в ножницата си и че тази ножница е окачена на хълбока на много позната ми фигура, усещам Чернопрът; и онази малка частица от мозъка ми, запазила си свободата да има свое мнение и чувства, дълбоко съжалява, че сме успели.

Двамата с Тилдра, в пълен унисон, правим стъпка след Маготрепача и прекрачваме през прозореца… Не последва никакво замайване като при телепорт, нито някакво забавяне. Мисля, че това донякъде само влоши нещата — промяната се оказа по-внезапна от всякога и извадих късмет, че не ми се наложи да се браня моментално. Първото, което забелязах, беше, че се чувствам по-тежък — вероятно резултат от някакво общо заклинание срещу всеки, на който не му е мястото там, а може би беше някакво естествено за мястото свойство. Въздухът миришеше странно, някак сладникаво и с някакъв особен дъх. Нямаше никакви звуци. Онова, което ми бе заприличало на мигаща светлина, се оказа мъждукаща лампа, на четиридесет-петдесет стъпки от мен; беше окачена на тавана и се поклащаше, и тъкмо на тази светлина видях Мороулан и Алийра, второто, което ме стъписа. Но първото привлече вниманието ми моментално.

„Къде е Роуца, Лойош?“ Признавам, че се изненадах от смътното чувство на страх, утаил се в стомаха ми.

„Накарах я да остане. Не исках да се притеснявам и за нея“.

Също толкова се изненадах от чувството на облекчение, което ме изпълни.

„Можеше да ми го кажеш“.

„Реших го в последния момент“.

Чак тогава обърнах внимание на Господарите на дракони, които бяхме дошли да спасяваме. И двамата седяха на пода до една от каменните стени, с нещо като железни пранги на китките, и двамата изглеждаха будни. И двамата бяха с оръжията си.

Мороулан се окашля и каза:

— Добре дошли. Чувствам се изпълнен с желание да кажа нещо от рода на: „Какво те забави толкова, Влад“, но се опасявам, че вие, лейди Тилдра, може да го приемете погрешно, така че ще се въздържа.

— Адски учтиво от твоя страна — рекох.

— Здрасти, Влад — каза Алийра. — Тъкмо се чудех кого ли ще изпрати в този капан.