Стивън Бруст - Исола

— А ти…

— О, я млъкнете — скастрих ги.

Размахах един определен пръст към света изобщо, в случай че наблюдават и че жестът е универсален, и едва сега забелязах, че помещението няма никакви врати.

Отделих малко повечко време да го огледам — усещах погледите на всички върху мен, но не виждах нужда да се обяснявам. Стаята беше някъде около двеста на сто и петдесет стъпки и празна, с изключение на няколко високи метални предмета, които приличаха на рафтове за книги, но без книги по тях. По-скоро приличаше на нещо като склад. И доколкото можех да видя, нямаше нито вход, нито изход. Добър начин да си пазиш имуществото от обир. Трябваше да го запомня в случай, че някога имам имущество за пазене и възможност да си го пазя. Отбелязах:

— Няма никакви врати.

Алийра и Мороулан ме изгледаха, все едно че съм обявил, че ножовете понякога са остри. Тилдра кимна строго, но мисля, че и тя вече го беше забелязала.

Помислих дали да не се свържа с тях психически, но без Глобуса щеше да е адски трудно, за изтощението да не говорим.

Мороулан затвори за миг очи, после пипна дръжката на Чернопрът и каза:

— Никой не ни подслушва.

Алийра завъртя рязко глава и го зяпна.

— Как го разбра това?

— Чернопрът не е съвсем безсилен, братовчедке. Аз също, впрочем.

Тя го изгледа с голямо съмнение, но си замълча.

„Ей, шефе, мислиш ли, че Некромантката е могла да задържи контакта?“

„Цели светове бих дал, за да го науча, Лойош“. На глас рекох:

— А бе, що не ми разкажете какво точно се случи?

И двамата заговориха едновременно, което може би трябваше да предвидя; после се спогледаха сърдито. Накрая Алийра кимна на Мороулан, а той сви рамене и обясни:

— Не знам. Бях си в библиотеката, а после се озовах тук, за украса на тази стена.

— Аз пък си бях в спалнята — каза Алийра с тон, все едно че отвличането на Мороулан от библиотеката не му дава повод за оплаквания.

— И нямате представа какво е станало?

— Никаква — отвърна Алийра. — Бях си там, после се намерих тук, с пранги. Нямах усещане за изтичане на време или че съм изгубила съзнание, макар че това не доказва нищо. От друга страна, Пътедир няма усещане за изтичане на време, а това, вярвам, доказва нещо.

— Двамата с Чернопрът изпитахме същото — потвърди Мороулан. — Което, надявам се, означава, че притежават способност да ни транспортират моментално от нашия свят в пранги, приковани в стена; защото ако не е така, то тогава притежават способността да пречат на Велико оръжие, а в такъв случай бих се притеснил.

Предъвках наученото в ума си и го попитах:

— Нямаше ли признаци, че, хм, охранителната ти система е пробита?

— Никакви.

— Според теб дали е нещо, което са могли да правят винаги и просто сега са го решили? Или е ново?

— И аз си блъсках главата над това — каза Мороулан.

— Не ни дава много материал за работа. И допускам, че двамата нямате предложения как да се измъкнем оттук?

Нямаха.

Оглеждах веригите, които ги държаха към стената, и тъкмо се чудех какво ли ще трябва, за да се строшат, когато Алийра каза:

— Ако можехме да се доберем до Сетра…

И спря, защото домакините ни най-после решиха да ни удостоят с присъствието си.

Гледах Мороулан и Алийра и забелязах как очите им изведнъж се фокусираха върху нещо над рамото ми, тъй че се обърнах тъкмо когато Лойош издаде нещо като възбуден, неопределен психичен врясък. Всъщност не знам дали се появиха от пода, но в момента изглеждаше точно така: все едно че се оформиха от пода нагоре. Бяха двама.

— Това ли са… — попитах.

— Да — отвърна Мороулан. — Точно така изглеждат.

— Хе. Бая грозни са, между другото.

Трудно е да се каже какво беше първото ми впечатление. Видях как се появиха, а паметта ми допълва картината: не знам какво точно забелязах най-напред. Бяха големи — по-големи от драгари, бих казал над девет стъпки, което трябва да съм преценил спрямо тавана, но тези неща винаги ги преценявам впоследствие. Но докато драгарите бяха тънки, поне в сравнение с хората, дженоините бяха масивни, тежки, силни на вид, със здрави мишци и ръцете им свършваха с приличен брой пръсти, с по един палец, но от мястото си не можах да видя дали имат китки. Нито някакви косми. Трудно ми беше да видя лицата им също така, но сякаш имаха по две големи кръгли очи, и двете гледащи напред, и нещо като усти също така. Бяха голи и доколкото можех да преценя — безполови.

И пак ще го спомена, защото толкова ме впечатли — бяха много големи.