Стивън Бруст - Исола

„Щом Маготрепача продължава да се променя, Лойош, значи все пак нещо става, в смисъл нещо магическо, въпреки че вече не сме си вкъщи“.

„Логично изглежда, шефе“.

„И защо съм толкова тежък? Все едно че с усилие трябва да си вдигам ръцете“.

„Мда. И от мен не очаквай да летя“.

„Тъй, значи Сетра не беше права. Тук има чародейство. Или ако не чародейство, нещо друго — нещо, което може да ни накара да се чувстваме тежки и от което ни е трудно да дишаме. Наистина бих искал да избегна да се бия тук“.

„Добре, шефе. Но само за протокола, къде не си искал да го избегнеш?“

Това не изискваше отговор, тъй че си замълчах. Някъде в този момент забелязах още нещо и изругах.

— Какво има, Влад?

— Главата ми започва да олеква.

— О, това ли?

— Какво значи „о, това ли“?

— Опитай се да дишаш плитко — каза Алийра.

— Какво?!

— Опитай се. Иначе ще се замаеш.

— Щом казваш.

Опитах се да задишам плитко. Не ми стана по-добре, но не стана и по-лошо.

— Да не би да отравят въздуха?

— Не нарочно — отвърна Мороулан.

— Какво значи „не нарочно“?

— Изглежда, това е естествено за този свят. Просто дишай плитко и ще си добре. Скоро ще престанеш да мислиш за това.

— О, добре.

Хванах ръката на Алийра и претеглих прангата. Беше тежка, приличаше на желязо и беше дебела около два сантиметра. Веригата като че ли беше направена от едно цяло и не виждах никакъв начин да се счупи или да се отделят брънките. Огледах брънките, където се свързваха със стената, и пак не видях нищо. Сигурно щях да започна да се отчайвам, но преди да се сетя за това, Лойош каза: „Шефе, върнаха се“ и това ми даде други поводи за размисъл.

„Върнаха се“ не беше съвсем точно; върнало се беше само едното дженоини, но Тилдра беше с него, изглеждаше безупречно и държеше нещо малко и черно. Позволих си да се надявам, че е ключ за прангите.

Докато идваше към нас, си задържах езика зад зъбите — в доброто възпитание има нещо заразително.

— Преговарях с дженоините — заяви тя.

Вгледах се за миг в лицето й — предчувствах, че ще се случи нещо много важно, — но не разгадах нищо във физиономията й.

— Те ще ви освободят, Мороулан и Алийра, ако Влад се съгласи да изпълни една задача за тях.

— Търпение нямам — измърморих, но или никой не ме чу, или не ми обърнаха внимание.

— Искат Влад да извърши едно убийство.

— Ти обясни ли им, че вече не работя в тази сфера на услугите?

— Не съм се съгласявала на нищо. Само поговорих с тях и те си поставиха условията.

— В противен случай ще ни убият, нали? — каза Алийра, все едно че са я заплашили, че няма да я пуснат на вечеря.

— Това не беше уточнено.

— Значи затова ни отвлякоха — каза Алийра и ми хвърли кос поглед. — За да принудят Влад да направи каквото искат.

— Човек би си помислил — каза Мороулан, — че ако това е вярно, по-скоро щяха да вземат Коути или още по-добре… — Млъкна и се намръщи.

— Те са разделени — каза Алийра.

— Е, и? Кой знае как мислят дженоините и какво знаят? Може би не знаят повече за нашите обичаи, отколкото ние за тях, да не говорим за чувствата.

— Достатъчно знаят, за да ни докарат тук, като стръв за Влад. Както забелязваш, той е тук.

— Което ме кара да се чудя какво щяха да направят, ако не бяхте и вие тук, лейди Тилдра.

— Някои от тях говорят нашия език — отвърна тя.

Окашлях се.

— Забелязвам, че никой от вас не задава очевидния въпрос.

— Имаш предвид кого искат да убиеш ли? — попита Мороулан. — Явно е или Сетра, или някой бог, а ти със сигурност няма да го направиш, тъй че какво значение има?

— Според мен би трябвало да е бог — каза Алийра замислено. — Вероятно Вийра.

Тилдра й кимна. Зяпнах.

— Вийра? Искат да убия Вийра?

— Да — каза Тилдра.

— Е, вярно, че ме е ядосвала от време на време. В смисъл, не мога да твърдя, че не съм си го помислял.

— Това не е за шеги, Влад — каза Мороулан.

„Според мен си е, шефе“.

„С мен ставаме двама в случай, че се гласува“.

— Имаха ли някакви предложения като как точно да я изпълня тази задача?

Тилдра ми подаде нещото, което държеше. Представляваше малък черен куб със страна около два сантиметра. Като че ли не отразяваше светлината.

— Казаха ми, че това ще те отведе при богинята. — С другата си ръка извади от колана си нож в кания, който не бях забелязал досега. — Това е много силно моргантско оръжие; ще е достатъчно, както се изразиха те, да попречи на богинята да се изявява на нашия свят.

— Това означава да я убие — каза Мороулан.