Стивън Бруст - Исола

— Не точно — поправи го Алийра.

— Е, почти.

Издадох някакъв пръхтящ звук. Не съм сигурен какво означаваше, защото не съм сигурен какво си мислех. Тилдра сложи двата предмета пред краката ми и отстъпи. Имаше нещо ритуално в поведението й, все едно че казваше: „Ето, аз си свърших работата и нищо не казвам за твоята работа, нито каква е, нито дали трябва да я свършиш“.

Вторачих се в черното кубче и моргантската кама. Излъчването й го усещах даже през канията. После попитах:

— Тилдра, ти вярваш ли им?

— Влад! — сопна се Алийра. — Не можеш да го направиш!

— Да — отвърна Тилдра. — Мисля, че казаха истината.

Изпръхтях отново.

„Погледни го от добрата му страна, шефе: вече оправи един крал, сега ще можеш да се похвалиш, че си…“

„Не това е добрата страна. Добрата страна е удоволствието, че спасявам Мороулан и Алийра. Направо няма да го преживеят“.

Мороулан ме гледаше втренчено.

— Влад, не е възможно да си го мислиш. Помисли! Вийра, Богинята демон. Предците ти са я почитали…

— Зарежи, Мороулан.

— Зарежи? Но тя е и моя богиня! Как мога да ти позволя да я унищожиш, за да спасиш мен?

Изсмях се.

— Как можеш да ме спреш?

— Влад…

— О, я млъквай, по дяволите! Не искам да слушам нищо от никого за известно време, ясно? Освен от тебе, Тилдра. Искам да ми отговориш на един-два въпроса: казаха ли колко време ми дават, за да взема решение?

— Не беше споменато.

— Казаха ли дали ще ни хранят?

— Не.

Алийра отвори уста за поредния си страстен и досаден апел, тъй че се завъртях кръгом и тръгнах към другия край на помещението. Трябваше ми време да помисля; обикновено трябването на време да помислиш се случва, когато нямаш такова, но този път поне имах възможност да подредя няколко неща в главата си: Алийра и Мороулан нямаше да се унизят толкова, че да ми реват от другия край, Тилдра беше твърде възпитана, за да каже каквото и да е, а Лойош, о, чудо на чудесата, дори ме остави донякъде на мира.

Тъй че доста неща превъртях през мозъка си, каквато и полза да имаше от това. Фактът е, че не мисля чак толкова добре, когато просто стоя и мисля; трябва да говоря с някой, да върша нещо активно, тогава мислите потичат сами. Но се постарах, колкото можах, и по някое време сортирах няколко категории неща, които не разбирам. Това си беше напредък.

Категориите, ще ме извините за отклонението, са полезен начин да се оправиш с неща, които не разбираш, стига да не се привържеш много към тях и да не забравяш, че нещата имат навика да бъкват от една категория в друга, и понякога самата категория да се обърне отвътре навън и да се превърне в нещо съвсем друго. Полезно е например да категоризираш жертвата си като магьосник, стига да е такъв; но ако много се привържеш към категорията си, ще се объркаш, ако изведнъж ти извади нож.

Просто реших, че не е лошо да споделя разсъжденията си за категориите.

В този случай разделих неизвестните на: възможностите на дженоините, плановете на дженоините и естеството на света, в който се намирахме.

Реших да почна с последното. Завъртях се и тръгнах обратно.

— Нямате връзка с Глобуса. Нали?

Мороулан и Алийра кимнаха.

— Великите ви оръжия, изглежда, се държат нормално?

Пак кимнаха.

— Какво ще кажете за времето?

— Моля? — попита Алийра.

— Знам, че на различните места времето действа по различен начин. Бил съм в Пътеките на смъртта например. Как точно различно действа то тука?

— Доколкото знам — каза Мороулан, — един час тук е един час у дома.

Поклатих глава.

— Не. Знам, че това не е вярно. Откога сте тука?

— Не знам — каза Алийра. — От няколко часа.

— Няколко дни — отвърнах й. — Пет, за да сме по-точни.

Изглеждаха точно толкова стъписани, колкото се полагаше. Преди да успеят да реагират, рекох:

— Какво ще ми кажете за Залите на Вийра? Там как действа времето?

— Има ли някакво значение? — попита Алийра.

— Просто съм любопитен.

Мороулан ме изгледа подозрително, все едно че не искаше да отговори. Погледнах Тилдра и тя каза:

— Не знам. Допускам, че там времето тече както у дома, но всъщност не знам.

— Добре.

Причината наемните убийци да печелят толкова пари е в това, че първо не са много хората, които биха могли да убият някого съвсем безстрастно; а от тях още по-малко са тези, които могат след това да се измъкнат. Случайно бях един от тях. Не знам какво си имах вродено у себе си, та да мога да размахвам ножа, но си го имах, тъй или иначе. Това, което ме правеше способен да се измъквам толкова пъти — шейсет и три, за да сме точни — беше, че разбирах ключовата съставка: знанието. Трябва да знаеш някои неща. Трябва да знаеш всичко, което може да се знае за жертвата ти, за обкръжението й, за оръжията си, за възможностите си. Чак след това можеш да съставиш план. План, изграден върху незнание, може да се окаже по-лошо, отколкото ако нападнеш без никакъв план; ако нямаш план, може да извадиш късмет.