Стивън Бруст - Исола

Посочих кубчето на пода.

— Как се използва това?

— Трябва само да го държиш — обясни Тилдра.

— Влад… — почна Алийра.

— О, я стига. Мороулан, ако ви измъкна от тия неща, ще можеш ли да ни измъкнеш оттук? У дома?

Той се поколеба, погледна ме отвратено и поклати глава.

— Може би. Но вероятно не.

— Можеш ли да ни измъкнеш, Влад? — попита Алийра.

— Още мисля по въпроса. Но и да мога, не знам колко ще помогне.

— Аз бих предпочела да съм на свобода, каквото и да стане след това.

— Напълно те разбирам.

И в двата случая си беше хазарт — дали да вдигна кубчето, или да се опитам да освободя Мороулан и Алийра. Не го обичам хазарта, особено когато не знам какви са шансовете; или поне залога. Когато е възможно, предпочитам да въртя играта, вместо да я играя. Но сега я въртяха дженоините, а аз дори не знаех правилата. Не знаех как да освободя приятелите си и не знаех дали мога да убия Вийра. Освобождаването им можеше да не постигне нищо. Убиването на Богинята демон не беше най-добрият начин да си прекарам следобеда.

Наведох се и вдигнах моргантската кама. Затъкнах я в колана си. Не беше лесно, да ви кажа — никога не съм ги обичал тези неща, а моментално усетих, че точно това е много гадно. Е, предполагам, че така и трябваше да бъде, щом очакваха да убия с него Вийра.

— Какво правиш, Влад? — сопна се Мороулан.

— Една добра моргантска кама винаги може да е от полза, нали?

„Шефе, нали няма да…“

„Трябва да направя нещо. Писна ми“.

„О? Писнало ти? Какво пък, това е сериозно основание да…“

„Млъкни“.

Тъй че нямах никакъв план. Докато си стоях така, всъщност може би събирах семената не нещо, което вероятно след време можеше да се окаже някаква смътна стъпка общо взето в посока на някакво много смътно намерение.

Огледах хубавичко помещението. Отбелязах си високите тънки метални рафтове, плоските сиви стени, височината на тавана. Постарах се да ги запечатам в ума си. Не можех да си представя какви обстоятелства могат да ме накарат да се опитам да телепортирам тук, но точно така работи мисълта, когато обръщаш внимание на детайлите — в случай че ви е любопитно как действа човешкият ум.

Гърдите ме боляха. Мъчех се да дишам плитко и да забравя колко тежък се чувствам. Щеше да е невъзможно да се стегна, без да вдишам дълбоко. Усетих, че Алийра и Мороулан ме гледат. Само една стъпка и бях готов, а все още нямах достатъчно информация. Но единствената друга възможност беше да се мотая и да не правя нищо, а това щеше да свърши работа само за малко.

Не, ако трябваше да направя нещо, трябваше да получа информация, а нямаше никой, който да може да ми я даде, тъй че ми оставаше само една възможност.

Бръкнах в кесията си и извадих две парчета шунка. Дадох ги на Алийра и Мороулан и им казах:

— Ако ще се чувствате безпомощни и нещастни, поне можете да хапнете.

Двамата ги приеха и като че ли им беше трудно да решат дали трябва да ми благодарят. Свих пръстите си.

Дотук добре.

— Лейди Тилдра, бихте ли се приближили, моля? Хванете ръката ми, ако обичате.

Тя го направи, без да ми задава въпроси, но ме изгледа с любопитство. Дланта й беше суха и хладна. Посегнах с другата си ръка, без да я пускам, и вдигнах черното кубче.

— Какво правиш, Влад? — обади се Алийра.

Кубчето се оказа много тежко за размерите си, но като че ли не направи нищо, освен че стените на помещението станаха смътно и гадно бели. Едва след миг осъзнах, че с Тилдра и Лойош вече сме в двореца на Вийра, Богинята демон.

Всичко беше прекалено голямо и прекалено бяло. Таванът беше прекалено висок, стените — прекалено раздалечени, колоните покрай стените — прекалено дебели и всичко беше в един и същ еднакъв гаден тебеширеномек цвят. Беше огромно. Беше само коридор.

Следващото, което забелязах, беше, че е по-лесно да се диша и че не се чувствам толкова тежък и тромав, колкото преди секунда. Чак тогава осъзнах, че черното кубче, след като си беше свършило работата, беше изчезнало.

— Трябва да си намеря едно такова — отбелязах. Гласът ми прозвуча странно; чак след миг осъзнах, че е защото нямаше ехо — все едно че коридорът поглъщаше звука.

— Ще ти заделя едно при следващата пратка — каза Тилдра. Гласът й също прозвуча странно.

Трябваше да я погледна, преди да разбера, че се шегува. Репликата изобщо не беше ала Тилдра. Предполагам, че и тя беше стъписана. Попита ме:

— Къде сме?

— Където се очаква да бъдем. Или където не се очаква да бъдем, зависи как ще го погледнеш. Но това е домът на Вийра. Бил съм тук. Виждал съм я ей там, право напред, през онези врати.