Стивън Бруст - Исола

— Така си е — съгласих се. — Богиньо, ще ми бъде ли позволено да задам един въпрос?

— Давай, убиецо — каза Богинята демон.

— Всичко това твоя работа ли беше? — И за секунда ми се стори, че Вийра наистина изглежда смаяна. След миг смайването изчезна. Продължих: — Последния път, ако помниш…

— Да, Владимир Талтош, помня. Но не, това не беше мое дело. Не съм го уредила аз, нито го очаквах. Не очаквах да дойдеш тук; не мислех, че ще можеш да го направиш без моята помощ. Кажи ми, как всъщност успя да го направиш? Не мога да повярвам, че стоящата до теб исола го е направила заради теб.

Искаше ми се да отвърна нещо от сорта на „професионална тайна“, но дори и аз си имам граници, които не престъпвам.

— Богиньо, бяха дженоините — каза Тилдра.

Вийра кимна замислено.

— Да. Те трябва да са били. Знаеш ли кой? Коя фракция?

— Не можах да разбера, богиньо. Мога да ви кажа само, че единият се обръщаше към другия с почетното „кер“.

— Браво, исола. Този термин дженоините го използват като еквивалент на „военен“ или „офицер“. Полезна информация.

— Безкрайно съм щастлива да бъда на вашите услуги — отвърна Тилдра.

При тези думи Богинята демон присви леко очи и ми каза:

— А ти, малки източняко? И ти ли си безкрайно щастлив да бъдеш на моите услуги?

— Още не съм решил — рекох. — На колко места можеш да бъдеш едновременно?

— Виж ти — каза тя. — Учиш се. Сетра Лавоуд, предполагам?

— Да, но това поне го знам отдавна — изсумтях.

— На много — каза богинята в отговор на въпроса ми. — Но на едно място не мога да бъда и сънародниците ти са виновни за това.

— Някой праотец?

— Не. Беше знатен принц, а твоето потекло е селяшко.

Ужили ме. Казах:

— Добре. Благодаря за комплимента. Все пак искам да знам.

— Не мога да се появя между дженоините, Влад, всъщност това питаш, нали?

— Свръхестествени сили, безсмъртие, и умна на всичко отгоре.

— Не изпитвай търпението ми, фенариецо. Говоря сериозно.

Преглътнах и кимнах.

— Богиньо — заговори Тилдра, явно за да ме измъкне от куката, — нашите приятели са в плен. Можеш ли и искаш ли да ни помогнеш?

— Седнете в нозете ми и ще поговорим — каза тя.

Тилдра седна на подиума, все едно че в това нямаше нищо отблъскващо; постарах се да я уподобя, но мисля, че си останах леко намръщен.

— Говори — каза Вийра и Тилдра заговори. От време на време допълвах с някоя подробност или съждение. Вийра си мълча през цялото време. Сигурно знаеше какво става, ако можех да съдя по коментара й, че съм дошъл да я убивам, но само слушаше и с нищо не издаваше какво знае.

— Не е само това — заяви богинята, щом свършихме.

— Без майтап?

Усмихна ми се снизходително, което с нищо не оправи настроението ми. Усетих ръката на Тилдра на рамото си; ако беше някой друг, сигурно щях да го захапя.

— Нямам намерение да ви обяснявам всичко обаче — каза Вийра.

— Виж, това е новост за мен.

— Малки ми източняко — каза Вийра. — Изглежда, си решил на всяка цена да изразиш недоволството си към мен по повече от един явен начин, та да не би да не го забележа. Е, добре, забелязвам го. Ядосан си ми, защото те използвах; защото оскърбих вроденото ти право да бъдеш една безполезна киста на задника на живота. Да, добре, можеш да продължиш да ми се сърдиш, защото възнамерявам да продължа да те използвам. Можеш да се опиташ да ме убиеш, в който случай ще те унищожа; или можеш да продължиш да ме дразниш — в който случай ще ти причиня достатъчно болка, за да те накарам да престанеш; или можеш да млъкнеш и да приемеш неизбежното.

Отворих уста. Тилдра ме стисна за рамото и затворих уста.

— Кажи „благодаря ти, Тилдра“ — каза Вийра.

Казах:

— Благодаря ти, Тилдра.

„Шефе, откъде се намери тая самоунизителна жилка у теб?“

„Млъкни, Лойош“.

Вийра заговори:

— Очаквах от дълго време, както и Сетра, дженоините да задвижат плановете си, без да зная точно каква форма ще приемат те или изобщо какви са им плановете. Но знаехме, че подготвят нещо. Ето, че те вече започнаха, а ние можем да реагираме едва след като научим повече за намеренията им.

— Сетра веднъж се опита да ми обясни за нападателно-отбранителната страте… — почнах.

— Млъкни — каза тя и изведнъж усетих, че някой сякаш заби шип в главата ми. Изохках и болката се махна.

— Много убедително — измърморих, след като можех отново да говоря.

— Те направиха първия си ход — каза Вийра, все едно че не беше станало нищо. — Ние все още не знаем какво означава той. Дженоините в някои отношения са почти като йенди — предвиждат реакцията ни и се стараят да я включат в плановете си. Подготвят вторични и третични отговори на ходовете ни. Крайната им цел ще е скрита под много пластове заблуда и илюзия.