Стивън Бруст - Исола

— Преди всичко трябва да освободите Мороулан и Алийра — заяви изведнъж Вийра.

— Не — възразих аз. — Те очакват точно това.

— Шегуваш се. Въпреки че си прав.

Свих рамене.

— Добре. Как?

Тя се намръщи.

— Опиши ми как ги държат.

Описах й и тя рече:

— Ясно. Веществото ми е познато. Ето какво трябва да направиш. — И ми обясни.

— И това ще свърши работа?

— Мисля, че да.

— Мислиш? А ако грешиш?

— Тогава дженоините може би няма да те убият за опита.

— Страхотно. Добре. Да речем, че подейства. После какво?

— Ако Мороулан не може да стигне до портала си, то е защото дженоините му пречат. Трябва да ги принудиш да престанат.

— Да ги принудя?

— Да.

— И как точно да го направя това, или ще ми изразиш увереността си, че все ще мога да измисля нещо?

— Стига, мой малки източняко. Нима всички тези години в джерег са били напразни? Нима не си се научил да принуждаваш и заплашваш?

Точно в този момент се чувствах заплашителен колкото норска, така че казах:

— Богиньо, обикновено, за да отправи заплаха, човек трябва да има нужната сила. Или поне му трябва в случай, че не повярват на заплахата.

— Много добре, дребосъко. Търсиш общия закон, приложим към конкретния случай. Станал си философ.

Не знаех, че било толкова лесно. Тя продължи:

— След като Мороулан и Алийра бъдат освободени, Пътедир и Чернопрът би трябвало да представляват достатъчна заплаха, не мислиш ли?

— Мен поне ме плашат.

— Е, виждаш ли.

— Но не им казвай, че съм го казал. После какво правим? В смисъл, след като съм освободил Мороулан и Алийра, заплашил съм дженоините да ни пуснат и съм накарал Мороулан да ни върне у дома. В смисъл, това сигурно е само за загрявка, би трябвало да имаш цял план за по-нататък.

— Ще се върнете в Черен замък и ще чакате заповедите ми.

Отворих уста да възразя и я затворих. Да, ако изобщо съществуваше място, където щях да съм в безопасност, то беше Черен замък — причините за това се коренят чак в древната история, но сега няма да ви ги обяснявам.

— Добре. Ясно. Няма проблем. Само дето дженоините ще са го предвидили това, нали? И ще си имат свои планове по въпроса.

— Да — каза богинята.

— Значи искаш да ми кажеш, че всичко това ще е капан.

— Вероятно.

— Но капанът не ни притеснява, защото ще си имаме тайно оръжие, подготвено за тях.

— Какво е това тайно оръжие, дребосъко?

— Надявах се, че ти ще ми кажеш.

— Твоята храброст, бързият ти ум и умението ти да импровизираш, дребосъко. Това е тайното ни оръжие.

— О, добре.

— И, скъпи мой източняко, не допускай грешката да си мислиш, че се шегувам; казвам го съвсем сериозно.

— Още по-добре.

— Изобщо не се съмнявам, че можеш да го направиш.

— Великолепно.

— Съмняваш ли се в мен, Талтош Владимир?

— Непрекъснато, Демон богиньо.

Тя се изсмя късо.

— Хайде тръгвай. Създай неприятности на дженоините вместо на мен, а аз, аз ще направя това, което съм правила винаги: ще бдя над семейството ти.

На това му викат „удар под кръста“ — просто нямаше какво да кажа. Дощя ми се да я попитам как е дядо, но не исках да й доставя това удоволствие, така че казах само:

— Добре.

— Лейди Тилдра — каза богинята. — Вие можете да останете тук, ако желаете.

— Благодаря ви, богиньо, но ще придружа приятеля си.

Това за „приятеля си“ го каза толкова между другото, че ме стъписа.

— Както желаете — каза Вийра и се намръщи. — Разбира се, не съм съвсем сигурна как да ви върна при Мороулан и Алийра.

Въздъхнах.

— Предполагам, че можеш да ни върнеш в Черен замък, а оттам ще я подкараме по същия път.

— Ти какво точно направи, дребосъко?

Обясних й и тя присви очи.

— Я дай да я видя тази твоя верига.

Пуснах я да падне в шепата ми и я протегнах към нея, но вместо да си лежи както си му е редът, тя замърда и се заизвива в ръката ми, и се надигна като готвеща се за удар змия — по-точно за удар по Вийра, която се дръпна назад и вдиша рязко. За малко щях да пусна верижката, но я задържах. Никога досега не го бях правил.

— Богиньо… Аз не…

— Знам — прекъсна ме тя и скръцна със зъби. — Нямаш представа какво точно става, нали?

— Аз…

— Все едно.

Направи няколко движения във въздуха с показалеца си и на мястото на показалеца се изписа черна линия, приблизително с формата на меч. После бързо се запълни и вече виждах образа на Пътедир, увиснал във въздуха пред мене.

— Хайде. Направи го — каза богинята.

Не исках да приличам на идиот, но все пак попитах: