Стивън Бруст - Исола

Мразех го.

Използвал бях вече моргантско оръжие, но никога не съм ги харесвал, никога не съм имал интерес да съм близо до тях. Веднъж ми се наложи да стоя в стая с повече моргантски оръжия, отколкото можех да преброя, и все още понякога ме спохождат лоши сънища, които мога да проследя до това преживяване. А това наистина беше адски силно. Бях го взел със себе си само защото дженоините можеше да наблюдават и ако не го вземех, може би щяха да ми попречат да отида при Вийра. Вече не го исках, но и не мислех, че ще е удобно просто да го хвърля в някой ъгъл на стаята. Изругах го наум и пожелах дано и то, и всичките му събратя да се загубят някъде завинаги.

Извърнах очи и ум от оръжието и ги насочих към Мороулан и Алийра, които имаха някои общи черти с проклетото нещо, но поне ги балансираха с малко добродетели. Стоях над тях и в усилието си да помисля за нещо друго, започнах пак да оглеждам прангите, веригите, местата, където се свързваха със стената, и всичко останало. Леко сладникавият и леко горчив вкус на въздуха ми напомни, че трябва да дишам плитко.

— Мръщиш се нещо — каза Мороулан.

— Да. Ти го правиш по-добре, но имаш по-дълга практика.

Клекнах, за да погледна по-отблизо, и с убеждението, че ако продължа да гледам втренчено, все ще видя нещо. Преди години си обличах едно наметало за убиец, с разни полезни нещица по него, включително и малко масло, с което сигурно щях да мога да смажа прангите и да ги измъкна. Но вече не си ги носех тези неща.

„Май няма да стане другояче, освен ако й счупиш ръката“.

— Алийра — попитах, — имаш ли нещо против да ти счупя ръката?

— Ако това е единственият начин да ме измъкнеш — нямам.

Не бях очаквал този отговор, макар че трябваше.

— Това важи и за двама ни — каза Мороулан.

„Естествено че ще важи“, помислих, но не го казах.

Бях убивал хора, без да ги оглеждам толкова отблизо. Прангите бяха много стегнати, но все пак имаше малко празнина между желязото и кожата.

— Какво мислиш, Влад? — попита Мороулан.

— Разсъждавам над безпомощността като начин на живот и пленничеството като форма на артистична изява.

— Какво мислиш, Влад? — повтори той търпеливо.

Свих рамене.

— Чудех се с колко време разполагаме. Допускам, че дженоините знаят, че съм се върнал. Но като че ли изобщо не бързат. Не се държат така, както бих очаквал да се държат. Това ме обърква.

Мороулан сви рамене и попита:

— Бил ли си някога пленник?

— Да.

— Искам да кажа, държал ли те е някога в плен някой друг освен Империята?

— Да — отвърнах, без да уточнявам. За да избегна не особено приятния спомен, включващ между другото твърде много картофена супа, се замислих за това, което ми беше казала богинята. Тя каза, че бих могъл да… Добре, може би. Трудно е да спори човек с богинята си.

През този интервал продължавах да оглеждам стената, веригите, прангите и китките на пленниците; сигурно продължавах и да се мръщя.

— Имаш някаква идея, нали? — каза Алийра.

— Не знам колко ще е забавна за вас — изсумтях.

— Направи го — каза тя.

— Може да е болезнено.

— Направи го — каза и Мороулан.

— Може да е опасно.

— Направи го — повтори Алийра.

— Може да не оцелеете.

— Направи го — повтори и Мороулан.

— Може да означава краят на цивилизацията, каквато я познаваме.

Алийра ме изгледа с отвращение.

Свих рамене.

— Просто исках да видя докъде ще стигнете.

— Направи го — потрети Мороулан.

Убедиха ме. Не можех да си спомня кога за последен път съм чул Мороулан и Алийра да се съгласят за нещо; как можех да не успея?

„Щом те са съгласни, шефе, трябва да означава, че идеята е лоша“.

„Може би“.

Смъкнах кожената си риза. Стаята изведнъж стана леденостудена. Мороулан и Алийра извърнаха очи от косматите ми гърди, което ми се стори малко странно. Измъкнах нож от колана си и започнах да режа ивици от онова, което само допреди секунди представляваше дреха, а сега представляваше източник на ивици. Странно колко бързо могат да се променят нещата, нали?

— Какво правиш, Влад? — попита Алийра.

Не отговорих. Неотговарянето на Алийра, когато задава подобни въпроси, бе едно от удоволствията, които ми липсваха, откакто бях напуснал цивилизацията.

След като изрязах четири ивици, ги увих около китките на Алийра и Мороулан, между прангите и кожата. Алийра беше лесна; китките на Мороулан бяха по-дебели и ми отнеха малко време, но се справих. Може би го нараних малко, докато го правех, но той, разбира се, не ми достави удоволствието да ми го каже.