Ребека Брандуейн - Дива кръв

На хоризонта вече беше изгряла предвестницата на другите звезди, Вечерницата, и сияеше светло на сребърносивия, бавно почерняващ хоризонт. Право пред тях, като окачен от невидима ръка, все още ниско над хоризонта се олюляваше сърпът на младия месец и сякаш всеки миг щеше да зажъне нивите. Повяваше лек ветрец, прерията сякаш се олюляваше и тихичко мърмореше като спокойно море, колата се носеше като кораб по вълните, а конете, препускащи през високите треви, приличаха на дървени фигури, скулптирани на някоя кърма. Въпреки ветреца въздухът беше тих, спокоен, защото създанията на нощта още спяха, а дневните вече се бяха спотаили в гнездата и леговищата си и не издаваха нито звук, дори ако над тях прелиташе бухал.

Само Рейчъл беше неспокойна, развълнувана от преживения ден, наранена от така небрежно подхвърленото твърдение на Слейд, че е негова годеница, изненадана и объркана от възхищението в погледа му, когато пръчката заподскача в ръката й. Но тя изчакваше да се отдалечат достатъчно, та семейство Кейфе да не може да ги чуе и тогава да нападне скитника и да му каже какво я разтревожи.

— Слейд Меверик — прекъсна тя мирната тишина, — кой дявол те дръпна за езика да заявиш на семейство Кейфе, че си ми бил годеник, нали, да те вземат мътните, много добре знаеш, че е лъжа.

— Там е работата, че съм, сладка моя Рейчъл — каза той сдържано. Тонът му я накара да потрепери. Изпита страх и още някакво, непознато чувство. Той забеляза, че Рейчъл трепери и най-нахално се ухили насреща й. Зъбите му просветнаха в тъмнината, която вече ги обгръщаше с плаща си. — Не разбирам защо си толкова ядосана? Някакъв закъснял припадък на старомомински скрупули, така ли? Нали обсъдихме вчера в плевнята всичко и там ти нямаше възражения, нали? Не стана дума нито за целомъдрието ти, нито за каквото и да било друго. Тъй че бях решил темата е приключена.

— Но ти, ти дума не продума за женитба! — възкликна гневно Рейчъл.

— Може и да не съм. Но Рейчъл, скъпа, а ти какво си помисли? — Погледът на Слейд се разхождаше с недвусмислена безцеремонност по тялото й. Тя сведе очи и се изчерви, а той подигравателно се разсмя. — Непочтени намерения, това ли ми приписа, кажи де? — попита тихо, но злобно. — Не го очаквах от дама като теб — поклати глава Слейд. — Чуй, сладка моя, ако исках само да преспя с теб, а аз наистина го желая, можех да го сторя и край. И ти си повече от сигурна, че можех да го направя, не се съмнявам. Но нали тогава щеше да ми е все едно колко обожатели имаш, стига само аз да съм ти първият. И нямаше да си правя труда да пъдя ухажорите ти с пистолет в ръка.

— Но защо, защо не ми го каза още вчера? Защо изобщо не ме попита дали искам да се омъжа за теб?

— Защото щеше да кажеш „не“, както ще го направиш и сега, а аз не искам да чуя това „не“, не желая да приема такъв отговор. Предпочетох да ти дам време да поразмислиш… Да претеглиш всички последици от подобно решение, преди до го вземеш.

— Аз вече размислих — каза сподавено Рейчъл. Ръцете й се изпотиха, сърцето й биеше лудо. — Размислих и вече реших.

— Е и?

— Отговорът е все още „не“, Слейд. — Уф! — въздъхна Рейчъл. Изрекох го най-сетне… макар и с голяма мъка. Но за неин ужас този главорез сякаш не обърна кой знае какво внимание на колебанията й. Тя не можеше да види как ръцете му стиснаха по-силно юздите, а един мускул на бузата му почна да трепери.

— Макар и със съжаление, но трябва да призная, че това не ме учудва кой знае колко — каза той подчертано делово. — Е да… ти вече заяви, че ще се омъжиш само за човек, способен да ти докара петстотин глави добитък на южната ливада. Но да приемем, че аз вече ги имам, скъпа Рейчъл? Какъв ще бъде отговорът ти тогава? — попита той с присвити очи.

— Хъм — изсумтя тя пренебрежително, макар сърцето й да туптеше толкова силно, че той сигурно го чуваше. Боя се, че има много да чакам, но аз и тогава не бих се омъжила за тебе, Слейд Меверик — излъга Рейчъл.

— Разбира се, че ще се омъжиш за мен — възрази той хладно, дълбоко обиден от упоритата й съпротива. — Да, да, Рейчъл, казах ти го и снощи в плевнята, въпрос на време е ти да ми принадлежиш. — Той й хвърли самодоволен, язвителен поглед и го задържа дълго на устните й.

— Ти си едно самонадеяно, отвратително, арогантно прасе! — изсъска Рейчъл. Тя цялата трепереше от яд и срам, унизена от думите му, от съзнанието, че тя толкова го обича, а той няма никакви чувства към нея. — И защо си толкова сигурен, ако мога да попитам? Вярно, можеш да пропъдиш ухажорите ми, да направиш всичко, за да остана неомъжена, можеш да ме заплашваш, или дори да ме биеш, ако ти скимне, защото наистина си по-едър и по-силен от мен. Всичко това ми е известно. Но си остава фактът, че не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб. И аз няма да стана твоя съпруга, чу ли? Защото ти ме искаш само… само защото… добре знаеш защо и защото ти трябва жена да ти пере, да ти чисти и да гледа децата. Въобразяваш си, изглежда, че съм много подходяща за всичко това, нали? Ех, може и да съм. Но, както виждам, означавам за тебе толкова малко, че дори смяташ за излишно да ме попиташ, на мен това достатъчно ли ми е. Не, Слейд, на мен това не ми стига и при тези условия аз за нищо на света няма да се омъжа за тебе, разбра ли ме най-сетне? Никога! И пак повтарям, не можеш да ме принудиш, Слейд Меверик!