Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Разбира се, че мога, скъпа ми Рейчъл — отговори той с тиха закана в гласа. Беше бесен от чутите обиди, от нейния отказ, сякаш за нея той е едно нищо, по-малко от нищо.

Луд от страх, че може да я загуби, преди истински да я е притежавал, той дръпна рязко юздите и спря конете. Обърна се към нея и блесналите му от яд очи, тъмното му лице изглеждаха брутални на светлината на месеца Рейчъл прехапа уплашено устни. Той не я докосна, но тя се сви под заплашителния му поглед, убедена, че е отишла твърде далече в опита си да го накара да й се признае в любов.

— Лесно мога да те принудя да се омъжиш за мене Рейчъл — процеди той през зъби. — Само да пожелая и мога да го направя още сега. Мога да те хвърля отзад и колата, да ти запретна полите и грубо да те насиля. Как би могла да ме спреш? Да, да, Рейчъл, безсилна си да се браниш, защото, както сама каза, аз съм по-едър и по-силен от теб, защото сме сами тук, в прерията и на много мили далеч няма жив човек. Никой няма да чуе виковете ти. Впрочем ти няма и да викаш дълго, нали миличка? Защото ти ме желаеш, Рейчъл и аз ще те накарам да си го признаеш. А после ще бъдеш принудена да се омъжиш за мене, нали? За да не останеш обезчестена, на всичкото отгоре, може би и с дете. Виж, тогава ще примреш от щастие, ако те взема, нали? Пак ли съм сгрешил нещо, или казвам истината, отговори де! — разтърся я той грубо.

— Да — каза тя уплашено. — Да.

— В такъв случай, бъди така добра да не ми мътиш главата с приказки за това какво можеш да направиш и какво не, защото представа нямаш на какво е способен мъж като мен. — По дяволите, Рейчъл, — продължи той гневно — нали не си въобразяваш, че лошата ми слава е основана на лъжи? Господ ми е свидетел, че не е. Преди да дойда тук, аз бях наемен убиец, убивах за пари. И бях от най-добрите. Убивах хора, Рейчъл. Така си изкарвах хляба. Да, тези мъже бяха изчадия, заслужаващи да умрат, но това не променя особено нещата. Убивах ги и получавах добри пари. — Той помълча малко, потънал в спомените си. Гневът му поутихна и продължи по-спокойно: — Сега съм само фермер и не се оплаквам, Рейчъл. Фермата е вече моя, спечелих я от Бийчъм на карти, убедих го освен това да ми подпише документ за опекунство над децата. Ти не го знаеше, нали? Но е вярно. Е да, наистина, искам да те взема, за да готвиш и чистиш, да гледаш децата, да вършиш всичко, което върши една добра съпруга. Така е. Да, желая те, както един мъж желае една жена, нощем, гола в леглото, топла и покорна под мен. Ами застреляй ме, Рейчъл, убий ме заради всичко това. Защо, по дяволите, още не си го направила? Убий ме, задето съм мъж, който те желае и не си прави труда да го крие. — Ноздрите му потрепваха, той млъкна, за да си поеме дъх и продължи: — Каквото и да си въобразяваш, Рейчъл, никога не съм искал да вземам без да дам. — И вече по — меко добави: — Разбери, Рейчъл, срещу всичко, което очаквам от добра съпруга, аз също съм готов да бъда добър съпруг, заклевам ти се! И в дъжд, и в пек, аз ще се грижа за тебе, защото съм умен и силен, защото не се боя от работа, а с пистолетите съм бърз като мълния. Това е повече, отколкото твоят мил приятел Гюс, или този голобрад Адам Кейфе, или който и да било друг мъж могат да ти предложат. Какво още искаш, Рейчъл, кажи ми. О, господи! — измърмори той, защото тя продължаваше да мълчи. — Отговори, да те вземат мътните, отговори ми! — разтърси я той още веднъж. — Какво, за бога, искаш от мен?

— Ако сам не се сещаш, арогантни глупако, няма смисъл и да ти го казвам! — изкрещя Рейчъл и изведнъж се разплака.

Слейд най-сетне разбра каква е работата. Беше трогнат, но беше твърде късно. Той я притегли към себе си, зашепна й тихичко, залюля я леко на широките си гърди, загали я успокоително по косата, целуна я нежно по челото. Чувстваше се ужасно виновен, срамуваше се. Не беше я виждал да плаче и сълзите й му късаха сърцето. Тя хълцаше като малко дете.

— Шшт — опитваше се той да я успокои. — шшт… божичко, Рейчъл, миличка, не плачи. Не плачи! Моля те, любима, престани. Толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка. Шшт. Толкова съм виновен… — Изведнъж млъкна, а после каза, потиснато: — Трябва да си призная, ти беше права, Рейчъл, божичко, наистина беше права! Аз съм един арогантен глупак! Толкова години съм имал работа само с проститутки, че съм забравил какво очаква жена като теб. А трябваше да предположа, че очакваш много повече от онова, което ти предложих, трябваше да го зная.

— Искаше да ти държа ръчичката, да надничам дълбоко в очите ти, да правим дълги разходки и да те затрупвам с комплименти, признай си. Искаше да ти подарявам бонбони и цветя, да те целувам нежно на лунна светлина. Рейчъл мълчеше, но когато изхлипа отново, той разбра, че е на прав път. — О, Рейчъл, миличка, аз зная хиляди красиви фрази, хиляди изпитани трикове, с които да те накарам да се влюбиш в мен. Не го ли подозираше? Е да, но… — Слейд отново млъкна, за да потърси думи, с които да й обясни. — Работата е там, че мъж като мен, не вярва в тези думи, дори когато ги казва, не вярва в триковете, даже да ги прилага. Те са като долнокачествено уиски: купуваш го, защото е евтино, пивко и го преглъщаш, без да му усещаш вкуса, защото този вкус е лош. Но нали минава като огън през гърлото ти, нали ти стопля стомаха, мислиш си, че те напива не по-зле от скъпия френски коняк, който си зърнал с помътнели очи на лавицата зад бара. Той те привлича, защото не можеш да си го позволиш и затова си внушаваш, че е все едно какво пиеш.