Ребека Брандуейн - Дива кръв

Въздухът се олюляваше на лъскави талази, хоризонтът се губеше в мараня. Там Рейчъл съзря самотен ездач, който се приближаваше бавно, последван от две товарни мулета. Кафявобелият кон и мулетата бяха провесили глави но старият човек се държеше стоически изправен върху одеялото, хвърлено на гърба на коня. В едната си ръка държеше вехт сламен чадър, за да се предпази от слънчевите лъчи, а на тила му от косата стърчаха, като рога на антилопа, две орлови пера. Този човек Рейчъл би разпознала веднага и навсякъде.

— Сийкс! — извика тя и се затича към него. — Сийкс!

Рейчъл не знаеше на колко години е Сийкс, той беше вече стар, когато тя беше още дете. Сега движенията му бяха сковани, като на възрастен човек, но макар беше изтощен след изпитанията на изминалата тежка зима, всяко негово движение беше изпълнено с покоряващо достойнство, дори сега, когато просто сгъна чадъра и слезе с известно усилие от коня. Изпърво не каза нищо, само гледаше безмълвно и изпитателно Рейчъл. Кафявите му очи проникваха до дъното на душата и сърцето й.

На мнозина можеше да се стори смешен, застанал така със съдраното си карирано наметало. Но не и на човек, който познаваше Сийкс. Въпреки занемарената му външност и странната смесица от облекло на белокож и на индианец, държането му и чувството му за достойнство бяха всичко друго, но не и смешни.

Светлочервена лента препасваше челото му, а във възлите й бяха закрепени, още от годините на неговата младост, две орлови пера. Дългата му тъмносива, прошарена коса падаше свободно, като се изключат двете плитчици отпред. В тях бяха вплетени ивици кожа, стъклени мъниста и перца. Гордото му лице с орлов нос и високи скули, сухо и прорязано от бръчки, приличаше на географска карта. Беше среден на ръст, набит, мускулест и силен, носеше отпечатъка на трудния и примитивен живот, който водеше. Свободно пуснатата бяла риза с дълги ръкави беше закопчана до горе. На шията му беше вързана весела пъстра кърпа с лъскави месингови топчета в двата края, от врата му висяха кожени ремъчки с мъниста и две пухкави мечи опашки. Обут беше в панталон от еленова кожа и вехти мокасини. Тъкмо такъв си го спомняше от край време Рейчъл, сякаш се сменяха само годишните времена, но не и той.

Тъкмо беше навършила тринайсет, когато го намери, през своята първа, толкова трудна и мъчителна зима в прерията. Някакви безскрупулни и пияни търговци го бяха нападнали и пребили от бой, бяха го обрали и захвърлили, сигурни, че е мъртъв. Но той беше успял да се довлече през прерията до светлинката, зърната някъде далеч. Пламъчето на газената лампа, сложена на прозореца на тъмната, влажна къща, в която живееха тогава, се беше превърнало за него в спасителен фар. Рейчъл го намери полумъртъв върху вкочанената земя, когато излезе да загребе сняг, за да го стопи на печката, защото водата в кладенеца беше замръзнала. Фремънт, Поук и Улис, нейният баща, го внесоха вътре и го настаниха до печката, а майка й, Виктория и тя бързо му приготвиха чай с коняк, супа и дебели вълнени одеяла.

За няколко дена Сийкс се пооправи, а откакто разбра, че го е намерила Рейчъл, вече я наричаше своя спасителка. В знак на благодарност й разкри постепенно всички тайни, които знаеше, тези на индианците, и тези на белокожите. А тя му стана прилежна ученичка.

Рейчъл го обичаше, както обичаше дядо си и Поук, с цялото си сърце и с безкрайно уважение. Но със Сийкс я свързваше още нещо — и двамата бяха сякаш сраснали със земята, бяха неделима част от природата. Сега беше щастлива да го види, защото присъствието му винаги сваляше от раменете й част от тежкия товар. Мъдрият съвет на Сийкс щеше да й помогне и сега. С него можеше да сподели неща, които не можеше да довери нито на Поук, нито на дядо си, защото и двамата само я подиграваха, или я коряха. Сийкс не осъждаше никого, бил той мъж или жена, бил той добър или лош. Той само слушаше и дълго размисляше, преди да даде съвет. На Рейчъл толкова й се искаше да се хвърли на врата му, да разкрие сърцето си. Но се сдържа, защото Сийкс не обичаше такива изблици и той щеше много внимателно, но категорично да я накара да се овладее.

Но Сийкс сякаш отгатна състоянието й. Той протегна бавно ръка и я положи внимателно и с любов на главата й. Макар да я обичаше като своя внучка, това беше единственото докосване, с което й бе показвал привързаността си. Русата й коса го привличаше неотразимо. Тя беше мека като коприна, Сийкс с удоволствие я докосваше и си мислеше, може би, че допирът би му открил тайната на златния цвят. Сега косата й беше бледо руса, избеляла и изтъняла от лятното слънце. То беше дало на кожата й цвета на тъмен мед, беше осеяло носа и бузите й с лунички. Тя затвори очи при докосването му. Усети как в нея сякаш преминават и вътрешната му хармония, и любовта му, сякаш това докосване е като благослова на свещеник. След миг той отдръпна ръка и каза с дълбокия си, звучен глас: