Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Въпреки мълчанието ти, Полско Цвете — подхвана индианецът — аз чух неизречените думи, легнали на езика ти като нестопен сняг по далечните върхове, закопнял да се превърне в шумящ поток. Но като пътя на този поток, стръмен и скалист е и пътят пред тебе, затова те е страх и се колебаеш накъде да поемеш, затова не знаеше дали да ми кажеш онова, което виждам в очите и в сърцето ти. Зная, че си готова да ми разкажеш за надеждите и страховете си. Но за нас двамата думите са излишни, Полско Цвете. Аз съм стар и познавам света. Видях как гледаш вечер Воина, сигурна, че никой не го забелязва, но аз видях сърцето ти в твоите очи. Все едно, че си ми казала всичко, а аз съм го чул и вече съм размислил. Сега аз ще говоря, а ти трябва да ме слушаш мълчаливо и да се учиш. Ако желаеш, чуй сега моя съвет. — Сийкс помълча малко, поразмисли какво да каже и какво не. А после продължи:

— Ти вече си жена, Полско Цвете, но в тези неща си все още като неопитно, оставено на себе си дете. То мисли само за себе си, за своите сълзи и болки. Затова те питам: — Замисляла ли си се за сълзите на Воина? За неговата болка? Мислиш ли, че за един мъж е лесно да търси в сърцето си, без да знае какво ще открие? Повярвай ми — никак не е лесно. Като упорито дете, ти не си поискала да го разбереш, Полско Цвете. Решила си, че ако една жена обича, достатъчно е да носи сърцето в очите си. Но чуй какво ще ти кажа в тази нощ не, не е достатъчно. Защото, ако една жена обича истински един мъж, тя има очи и в сърцето си.

А сега отвори очи и виж. На всяко нещо му идва времето, всяко нещо си намира пътя и както вятърът стига до тази земя, така стига и любовта до сърцата ни. Както тя пожелае и когато пожелае, това всеки човек трябва сам да разбере. Би ли се опитала да озаптиш дивия вятър? Не, нали, той е сила, която не бива да се улавя, защото ще изчезне завинаги. Не бива да се опитваш да се противиш на любовта, Полско Цвете, защото и тя е дух, който трябва да има пълна свобода, иначе умира. И още нещо: сигурен съм, че сърцето ти може да открива верния път, защото си част от първоелементите, защото си неделима част от тази земя.

И тъй, казвам ти: последвай зова на сърцето си, Полско Цвете. Бъди търпелива, както е търпелива всяка божа твар. Ако искаш, си поплачи, защото сълзи, пролети от любов, са по-сладки от най-сладкото вино и знай, че който умее да чака, вижда, в края на краищата, осъществени всичките си желания, защото е устоял на изпитанията. Защото истината е всемогъща и както високите треви се полюшкват само, ако ги погали волният вятър, така и сърцето пее само докоснато от любовта. Всеки, който се вслушва в сърцето си, го разбира рано или късно.

След тези думи Сийкс млъкна и изчезна във вигвама си. Рейчъл беше така потънала в мислите си, че не забеляза как седна на прага и дълго остана там, замислена над мъдрия съвет на индианеца. Трябваше да признае, че наистина е била егоистка и дебелоглава като глупаво дете. О да, така беше! Но сега всичко й стана ясно и тя можеше само безкрайно да съжалява.

Била е всякога обкръжена от любовта на близките си — на Фремънт, на Поук, на Сийкс, на родителите си, преди да умрат, по-късно и на Индия. Бе очаквала и Слейд да я обикне само защото тя го обичаше. Нещо повече, да я обикне, въпреки че тя никога не му призна любовта си. Като разглезено дете беше плакала да й дадат месечината, без да помисли, че и той може да иска месечината, защото и той беше самотен, много повече от нея дори.

Да, Слейд си нямаше жива душа на този свят.

Когато го осъзна, то беше за Рейчъл като гръм от ясно небе и очите й се плувнаха в горещи сълзи. Деспотичният му баща го беше пропъдил без пукнат грош, беше задраскал дори името му от семейната библия, сякаш никога не е съществувал. Майка му беше починала млада…

Когато майка ти умира, с теб става нещо… ставаш по-голям, отколкото си. Божичко, тя ли не го знаеше!

Рейчъл си спомни, че му бе казвала тези думи и отново заплака. Да, зная, беше й отвърнал Слейд. И наистина го знаеше, но тогава тя не беше обърнала внимание, беше отблъснала грубо признанието му, заета твърде много със собствените си чувства. А в дълбоката си мъка по Индия, не беше ли забравила отново за тъгата и мъката на Слейд? Та Индия беше негова любима сестра, а той не бе имал нито веднъж възможност да й каже колко я обича. Сега беше късно. Индия беше мъртва, както всички, които Слейд бе обичал, както и онова момиче от Ню Орлиънс… Божичко, ужасно, ужасно е, че не беше и помислила за него. Мъчително чувство за вина изпълваше сърцето й.