Ребека Брандуейн - Дива кръв

Слейд беше като хипнотизиран. Това беше една Рейчъл, която той не познаваше, макар да беше усещал дълбоко в себе си свръхестествената й сила, макар да знаеше как страстно и силно е свързана тя, духом и телом, с тази земя. Това го бе привличало инстинктивно. Човек, водил неговия живот, не би могъл да устои без помощта на вътрешни сили. Да, той знаеше накъде хвърля слънцето човешката сянка, имаше око и ухо за дирята върху земята разказваща кой я е оставил, за шумовете, долитащи с вятъра. Обонянието му долавяше и най-тънките миризми

В това отношение те си приличаха е Рейчъл, бяха и двамата много по-мъдри от връстниците си. В този миг я усети по близка от когато и да било. Бяха като двете страни на една монета, еднакви, но и различни и въпреки това — едно съвършено цяло. Сега му се струваше, че гледа с очите й, мирише е носа й, докосва с ръцете й елементите, които я водеха, докато увеличаваше все повече радиуса на земята, която обхождаше. Пролетното слънце превръщаше косата й в ореол, лицето й говореше, че е в транс. Сега тя беше свръхестествено същество, изпълнено със светлина, която не беше земна, а идеше от извечно място, където ангели предопределят съдбата на обикновените смъртни.

Слейд вече знаеше — някои хора тук си шепнеха, че Рейчъл е вещица. Хора, уплашени от онова, което не можеха да разберат, бяха проклинали и него като дявол. Но ето че Рейчъл бе станала за него необходима като въздуха, като храната и водата, сякаш бог ги беше предопределил един за друг от създаването на света. В този миг в сърцето на Слейд се открехна една врата, духът на Терез се появи на прага, сякаш отдавна бе мечтал да напусне своя затвор и да премине в света на сенките, където му беше мястото.

В същия миг клончето в ръката на Рейчъл изведнъж затрептя, все по-силно, по-бързо и тя за малко не го изтърва. Щастлив, възторжен смях озари лицето й и Слейд разбра, че чувството, което я изпълва в този миг е почти сексуално, разбираше интуитивно, че тя ще изглежда така и когато ще я люби, ще я довежда до екстаз. Ще бъде като езическа богиня, златна и триумфираща. Усети възбудата в слабините си, а нейният вик на възторг прозвуча в ушите му като вик на отдаване и екстаз. Когато тя слезе от върха на въображаемата планина и отвори бавно очи, огледите им се срещнаха.

Очите на Слейд потънаха в нейните и Рейчъл прочете в тях глада, страстта му и още нещо, което не можеше да определи въпреки че при всеки друг би го нарекла любов. Сведе очи, бузите й пламнаха, сърцето й силно заби, защото в гърдите й се беше пробудила надежда. Но тя се овладя и се обърна към господин Кейфе:

— Ето тук има вода, господин Кейфе — каза тя триумфиращо и посочи надолу. — Вземете лопати и копайте, ще се убедите, че съм права.

Кейфе остана за миг неподвижен, изпълнен с уважение, може би дори и със страх. После той и синовете му изтичаха за лопати и се заловиха трескаво да копаят. Слейд се зарази от нетърпението им, свали кобура и ризата, залови се да им помага. След малко и той стоеше вече до колене във влажната тъмночервена тиня, която се подаваше изпод чернозема на прерията. Рейчъл го наблюдаваше тайничко и въпреки цялата си добродетел, си мислеше какво ли ще изпита, ако мускулестото му, кораво и голо тяло покрие нейното и си вземе онова, което иска и което тя, дълбоко в себе си, е готова да му даде.

Следобедът мина, а мъжете продължаваха да копаят. Бяха сковали набързо скеле и изхвърляха с кофа и въже пръстта от дупката. Госпожа Кейфе занесе на мъжете студено пилешко и салата от картофи, за да възстановят силите си, наливаше им лимонада, за да утолят жаждата си. Рейчъл седеше на одеялото и наблюдаваше с не по-малко напрежение от трите дъщери на Кейфе, които току надничаха любопитно в дупката и гледаха как добре отъпканите гладки стени я превръщат постепенно в кладенец. Мъжете се радваха, че не са се натъкнали на скала, както се случваше понякога тук в равнината. Нямаше да се налага да копаят много надълбоко. Малко след залез слънце сумрачната вечерна светлина, предвещаваща наближаването на лятото, бе пронизана от триумфиращия вик на Адам и тя разбра, че старият господин Кейфе вече може да е спокоен.

— Тате — крещеше Адам от изкопа — аз съм до глезените във вода! Чу ли ме, тате? Госпожица Уайлдър излезе права! Тук долу има много вода, пък сладка — като коледна сутрин!

С къс предупреждаващ вик младежът изхвърли лопатата си от дупката и се изкатери по въжето. Лицето му сияеше от щастие. Той хвана Рейчъл за двете ръце, привлече я към себе си и затанцува с нея в кръг. Тя се изчерви притеснено, но въпреки това се разсмя и фустите й се развяха като на ученичка, оголвайки красивите й, блестящи от белота глезени, докато Адам, я въртеше все по-силно.