Ребека Брандуейн - Дива кръв

Тогава той ще прави с нея каквото си пожелае, а Рейчъл знаеше, че в главата му се въртят не само целувки. Слейд Меверик ще използува съпружеските си права, когато и както пожелае, а тя ще е безсилна в ръцете му. Такава перспектива я плашеше, но я и възбуждаше. Беше готова да му се отдава драговолно и с любов, но само ако и той я обича. Но той не я обича и с това кръгът от мисли отново се затваряше. Как тогава да се омъжи за него?

О, защо нямаше куп поклонници, между които да избира? Ако Слейд не беше нехранимайко с лоша слава, дълбоко убеден, че може да надвие всеки мъж, готов да ухажва Рейчъл? О, божичко, ако не го обичаше! Ако той я обичаше!

Можеше, разбира се, да откаже да се омъжи за него. Да му каже категорично „не“, ако я попита. Но дълбоко в сърцето си признаваше, че щом го обича и щом единственото, което я очаква, е самотата, отговорът й няма да е „не“.

Седеше до него, сякаш уловена в капан и не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Семейство Кейфе още нямаше къща, затова бяха опнали две палатки, в които живееха, в едната Адам, двамата му по-малки братя и бащата, а в другата, трите му сестри и майката му. Семейството тъкмо привършваше обяда си… Когато колата приближи, всички станаха от одеялото, постлано на земята в сянката на палатките, за да посрещнат Рейчъл и Слейд. Слейд спря колата близо до палатките, натисна спирачката, скочи и веднага вдигна на ръце Рейчъл от капрата, за да не остави на бързащия към колата Адам възможността той да й помогне. После младежът представи Рейчъл на семейството си.

— Тате, мамо, това е госпожица Рейчъл Уайлдър, жената, която открива с пръчката си къде има вода. А това е Слейд Меверик, приятел на семейството на госпожица Уайлдър.

— Повече от приятел — поправи го скитникът, докачи стискаше ръка на стария господин Кейфе. — Аз съм годеник на госпожица Уайлдър — заяви той, без да му мигне окото и хвърли на Адам, който го беше зяпнал, хладен, подигравателен поглед.

Рейчъл беше сигурна, че и тя е зяпнала не по-малко глупаво. Как можа Слейд да си позволи да заявява това пред хора, без изобщо да я е питал? Как само я представи! Този мъж имаше железни нерви! Беше наистина непоносим! Сигурно щеше да даде воля на гнева си, ако Слейд не й хвърли предупреждаващ поглед и ако ръката му не пристягаше като със стоманен колан кръста й. Притискаше я така силно, че едва можеше да диша. Рейчъл разбираше, че възражение от нейна страна само би влошило нещата, пък и щеше да я постави в още по-глупаво положение. Затова премълча, принуди се да му се усмихне, сякаш наистина е любимият й годеник. После поздрави двамата братя на Адам и трите му сестри, които лукаво се подсмихваха на нещо. Отклони учтиво любезната покана за обяд, защото вече бяха обядвали в къщи. След като отдадоха необходимото на любезностите, Слейд насочи разговора към същественото.

— Рейчъл, миличка — каза той и нахално се захили, когато от зелените й очи заизскачаха мълнии, — защо не вземеш пръчката от колата, та да могат тези мили хора да почнат да копаят кладенеца си. Аз ще разпрегна конете и ще ги пусна да пасат, докато си свършиш работата.

— Да, разбира се, Слейд — каза тя с толкова сладък глас, че той разбра колко е ядосана — вече я познаваше достатъчно добре. Реши да вечеря в някой ресторант в Уйчито, защото щеше да е рисковано да седне на нейната трапеза.

Рейчъл извади пръчката — както беше обичайно — раздвоено клонче от лешниково дърво, малко по-дебело от палеца й. Някои търсачи на вода предпочитаха други дървесни видове, или дълга, извита под прав ъгъл медна тел, други копринен конец с окачена на края му висулка. Но тя държеше на клончето леска, защото според Сийкс, който я научи да търси вода, най-важното е търсачът да има доверие в инструмента си.

Разбираше, че бащата на Адам гледа твърде скептично на възможностите й, въпреки че не го показваше така явно, както очакваше след чутото от Адам. Може би сдържаността на възрастния човек се дължеше на присъствието на мъж като Слейд, може би затова нищо не възрази. Изглежда, не е съвсем лошо да имаш до себе си известен стрелец.

Рейчъл отдавна беше свикнала хората да я посрещат с недоверие, едно защото е жена и второ, защото е много млада. Молеха я все пак за помощ, защото нямаха друг избор. Затова не обърна внимание на песимизма, изписан на лицето на господин Кейфе, хвана пръчката си за двата края и се залови с приготовленията за ритуала.

Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се съсредоточи, за да събере сили, с които да призове могъществото на природата. Странната сила, която изпълваше в такива мигове на талази цялото й същество, можеше да се сравни само с чувството, което човек изпитва, удряйки с брадва неподвижен предмет. Рейчъл мислеше само за едно — за водата, в тази мисъл беше съсредоточено цялото й същество. Тя си представяше в прекрасни цветове и до последната подробност бистрия извор, избликващата под земята вода, жадуваща да се изтръгне от затвора си и да се устреми към небето. После бавно тръгна, затворила очи. Нямаше нужда да гледа, защото беше едно цяло с тази земя, която я водеше напред, а слънцето озаряваше тъмната нишка на подсъзнанието й, вятърът й шепнеше и ухото накъде да върви.