Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Не — прошепна тя. Думите му я накараха да се разтрепери от радост, но и от страх. Сърцето й силно туптеше. — Не!

Ръката му се плъзна безмилостно по врата й, стисна го, после палците му описаха кръгчета около трепкащия пулс.

— Е, вече го знаеш — каза той тихо и устните му отново, докоснаха нейните, веднъж, два пъти, за да потвърдят думите. — Желая те повече, отколкото съм желал когато и да било, която и да било жена, и аз ще те имам, Рейчъл, бъди сигурна… И още нещо: Ще убия всеки мъж, който се опита да те отнеме! Тъй че направи добро на тоя глупав младок Адам Кейфе и повече не го насърчавай! За негово и за твое добро. Разбра ли ме? Противното няма да е умно.

— Да, Слейд, вече разбрах, — отговори тя, защото не се съмняваше: Слейд Меверик говореше сериозно. — Само че, само че той не се усмихваше на мене, Слейд. Той ухажваше Ева. Просто не сваляше очи от нея.

— Ева ли?… Но тя е още дете!

— Не, Слейд, вече не е. Да си се заглеждал напоследък в нея? Искам да кажа, сериозно. Тя навърши четиринайсет през февруари, а тук, в прерията, това не е детска възраст. Освен това Ева е познала в краткия си живот толкова мъка и труд, че е трябвало по-бързо да узрее. Когато майка ти умре млада, по-бързо остаряваш. Мисля, че тъкмо аз мога да го твърдя.

— Да, зная. Понякога забравям, че и ти си още почти момиченце, полудете, полужена, но и двете половинки принадлежат на мене, Рейчъл, само на мен!

— Как можеш да си толкова сигурен, Слейд! Толкова сигурен, че ти принадлежа? — протестира тя, разгневена и уплашена, въпреки любовта си към него. Защото той не беше споменал нито дума за любов, повтаряше само, че я желае по-силно от която и да било друга жена и това сигурно беше вярно. Но не каза нищо за сватба, само за желанието си да я има. — Може би си прав — продължи тя с разтреперан глас. — Защото ти позволих да… да ме целуваш и… и. — Тя млъкна потиснато и прехапа устна. А после добави тихо: — Аз не съм проститутка, Слейд. Не можеш да ме имаш нито лесно, нито евтино. Не, никога!

— Подобно нещо не съм помислял, нито ще помисля.

Тя помълча малко, за да поразмисли и се запита какво ли иска да каже Слейд, но не зададе въпроса си, от страх, че отговорът няма да е онзи, който така страстно желаеше да чуе. Затова предпочете да смени темата.

— Що се отнася до… до Адам и Ева, Слейд… — подхвана тя колебливо, но млъкна, щом видя, че Слейд Меверик вдигна тъмните си вежди.

— Та какво за тях? — попита той сухо. — Нали те са родили Каин и Авел? — Изгледа я очаквателно, а после се разсмя на угриженото й лице. — Не е смешно, нали? Бас държа, Авел си е мислил същото, докато по-големият му брат Каин се е приближавал към него със секирата в ръка. Защото трябва да знаеш, Рейчъл, независимо от това, дали си съгласна с мен, сладка моя, защото ти наистина си моята сладка Рейчъл, трябва да разбереш, че великият Творец на човечеството не е бил всемогъщият Господ, ами Семюел Колт, въпреки че по времето на Каин и Авел той, за съжаление, още не е съществувал. Защо се плашиш, Рейчъл? Какво има? Нямаше предвид Адам и Ева от Библията, затова ли?

— Бързо схващаш, Слейд.

— Аз съм умно момче. Да продължа ли?

— Да, моля те.

— Това покана ли е? — Слейд я притисна по-силно към себе си, погледът му спря на устните й, а тя се изчерви и сведе клепачи.

— Не, в никакъв случай не е — отвърна тя студено.

— Какъв срам за тебе, безбожна жено! — подигра й се той захилен. — Ако си беше прочела Библията, щеше да знаеш, че всичко живо е създадено на чифтове.

— Това е казано за Ноевия ковчег, а ние говорехме за рая.

— Ах да, раят, приказно място. Там е горещо, там цари насладата. Мога да те отведа в него и ще го сторя — заяви той уверено. — И то много скоро.

— Ще се погрижиш, струва ми се, да бъда пропъдена от рая! Ти наистина си същински сатана! И не бива… не бива да ми говориш така… да си позволяваш такива волности. Аз… аз просто не разбирам как го допуснах! Би трябвало да те изгоня от дома си и повече да не те виждам.

— Защо тогава не го направиш?

— Не зная, наистина не зная. Защото аз — о! Пусни ме, Слейд, моля те. Късно е. Слънцето е на залез, дядо и Поук скоро ще си дойдат, трябва да приготвя вечерята. Децата сигурно са гладни и се питат къде ли се губим ние двамата…

— Ами да се питат! А сега ми отговори на въпроса, чу ли? Защо не ме натириш да вървя по дяволите, а, Рейчъл? попита той тихо, а в очите му затрептяха странни, сякаш гладни пламъчета. — Да си призная, често се чудя защо не го сториш?

Тя извърна глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед.