Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Ей това! — изсъска той във внезапната тишина и сложи съвсем недвусмислено ръка върху пистолета си, за да й напомни, че вече е убивал и може отново да го направи. Очите му святкаха като късчета синьо стъкло върху тъмното лице, пронизваха я, поглъщаха с поглед тялото й, после се втренчваха отново в лицето й. — И това… — Той я привлече към себе си и брутално овладя нейната уста.

Зъбите му ухапаха до кръв устната й, но тя не обърна внимание. Целувката му отприщи в нея ураган от чувства, сякаш земята се разтвори под краката й, за да я погълне. Възбудата бушуваше в тялото й като вятъра в прерията, страховита, но и толкова приятна, разумът й беше безсилен да й подскаже каквото и да било. Сега за нея съществуваше само Слейд. След кратък миг, в който дъхът й секна, тя вече нямаше разсъдък, а само чувства и Рейчъл се разтрепери, радостна и ужасена, от грубата му целувка. Устните му, корави и повелителни, притискаха нейните, езикът му разтвори рязко нейните треперещи устни, опустоши меката вътрешност на устата й, накара я да му се покори.

Рейчъл се опита да се брани, но той беше толкова силен, прегръдката му беше като стоманен обков, устните му запалваха в нея същински пожар. Ръцете й се плъзнаха неволно към шията му, прегърнаха я. Гъвкавото й тяло се прилепи към неговото. Тя беше без воля, без гръбнак, беше като живак, когато Слейд, възбуден от покорността й, я огъна назад и силните му ръце се превърнаха в нейна единствена опора, защото коленете й се подкосяваха. Кръвта пулсираше в главата й, шумеше в ушите й, а после й се зави свят. Мънички светлинни точки се пръскаха като звезди в мозъка й, когато езикът му проникваше отново и отново като пареща мълния дълбоко в тъмната, влажна дълбочина на устата й, пламенна сладост се разливаше по вените й, стигаше чак до връхчетата на пръстите. Сега устните й се отвориха драговолно, тя отвърна на целувката му, езикът й обви лакомо неговия, а пръстите й се заровиха в черната му коса и го привлякоха още по-близо.

Той изстена, откъсна устни от нейните и я притисна към себе си. Зарови лице в рамото й, целуна нежната шия. Неговите пламтящи, изгарящи устни се плъзнаха по врата й до долчинката между гърдите. Те се впиваха трескаво в кожата й, зъбите му захапаха пъпките през плата, накараха ги да се вкоравят от болка и страст. Слейд искаше от нея повече, много повече. Искаше да задоволи с нея лумналата си страст, да уталожи болката разкъсваща слабините му. Но нито му беше времето, нито беше подходящо мястото. Всеки миг можеха да ги сварят и той го съзнаваше. Въпреки това не можа да се възпре и овладя още веднъж устните й. Желанието му стана безпределно и той награби хищно закръгленото й кораво задниче и го притисна със сила към себе си.

Рейчъл изпъшка и извика, усетила мускулестите му крака, яко притиснати към нейните, силните му бедра и напористата мъжественост, която се търкаше сладострастно в нея през дрехите, усети как той ритмично я полюшва в такт с напиращото си желание. Членът му докосваше пулсираща точка между краката й, причиняваше й пареща болка, измъчваше я, а когато езикът му отново потъна в долчинката между нейните гърди и заблиза през плата на ризата коравите пъпки, от устните й се изтръгна силен животински вик.

— Слейд… Слейд…

Щом чу името си, той сякаш си възвърна самообладанието. За миг я вдигна високо, а после така рязко я пусна, че тя за малко не падна. Гледаше го, изненадана, объркана и наранена, с трепереща ръка на устните, за да не я чуе как отчаяно хлипа. Той отвърна, задъхан, на погледа й, тя видя как силно трепери един мускул на бузата му, докато се мъчи да се овладее.

— Хайде, Рейчъл, кажи, че Адам Кейфе може да ти даде това! — прошепна той. — Твърдиш ли, че друг мъж освен мен може да ти го даде? Ако е вярно, кълна се, повече няма да те докосна!

Рейчъл се опита да избегне погледа му, но очите му я бяха уловили и приковали като пеперуда за дъска. Всъщност не искаше да отговори, но думите сами се откъсваха от устните й, тласкани от непозната сила.

— Не мога да го кажа, Слейд — прошепна тя, със съзнанието, че вече достатъчно се е издала. — Не мога, защото няма да е истина. Ти си единственият мъж, събуждал подобни чувства в мен.

— В такъв случай разбираш, че това ми дава особени права — заяви той и се заприближава бавно към нея, като дива котка към плячката си, притегли я още веднъж, неспособна на съпротива, в прегръдките си. Хвана я за брадичката и вдигна лицето й към своето, очите му я пронизваха, разкриваха всички тайни на сърцето и душата й. — Аз те желая, Рейчъл, ти ми принадлежиш, все едно дали ти харесва или не, аз ще те взема, когато пожелая. Добре го знаеш, нали?