Ребека Брандуейн - Дива кръв

Беше висок и гъвкав като пантера, целият в черно и сребърно, като обсипано със звезди нощно небе. Носеше черно сомбреро с нахлупена широка периферия, хвърляща сянка върху мургавото му лице. Дългата къдрава коса беше синкавочерна, като козината на неговия жребец. Под катраненочерните вежди и тежките клепачи тъмносините му очи светеха като на хищно животно. Рейчъл съзря в тях лека насмешка, но и затаена закана, от която неволно се уплаши. Римският му нос над тежките черни мустаци и чувствените устни беше с безукорна форма. Между белите зъби стискаше тънка черна пура. От пламтящото й крайче се вдигаше призрачен дим и се разтапяше на вятъра и дъжда. Имаше изпъкнали скули, хлътнали бузи, лицето му напомняше хищник. Обраслата с четина брадичка беше горда и арогантна, сякаш беше свикнал да заповядва и да получава каквото пожелае.

На врата си носеше черно вълнено шалче, дългото черно наметало беше закопчано от плоския, стегнат корем чак до брадичката, то обгръщаше широки рамене и гърди. На кръста си беше препасал кожен колан с гравирана сребърна тока и ножница с опасно святкащ нож. На бедрата му се олюляваха две черни кобури с пистолети с дръжки от слонова кост, на които отдалеч личеше емблемата на фирмата Семюел Колт — два коня, вдигнали се на идни крака. Под тесния черен панталон се очертаваха мускулести бедра и прасци. Обут беше в черни кожени ботуши със сребърни шпори.

Беше въплъщение на гъвкавост и изящество, имаше стойка на безукорен ездач. Беше очевидно предпазлив, но и смел. Мъж, който не бяга от опасностите и разчита на собствените си сили, за да се пребори с житейските несгоди, каквито и да са те.

По дрехите и държането му Рейчъл разбра, че е от професионалистите, майстор на оръжието, платен убиец, все неща, които я отблъскваха у един мъж и от които се боеше. Този тук беше хладнокръвен, саркастичен, животински брутален. Сигурен в себе си и в превъзходството си човек, способен да вземе всичко, което пожелае и то без да пита. Беше мъж, който не понася някой или нещо да застане на пътя му.

При тези мисли кожата й настръхна и я обзе някакво странно, всепокоряващо, неизпитвано чувство. То прониза неочаквано цялото й тяло, уплаши я, възбуди я и я обърка. Изведнъж й стана горещо. Устата й пресъхна. Сърцето й затуптя като сърчицето на мъничко колибри. Изведнъж осъзна колко неприлично се е втренчила в мъжа и колко ужасно изглежда след случилото се. Лицето й пламна. Той сигурно е решил, че съм някоя най-обикновена, вулгарна повлекана, — помисли си, потисната, макар да не можеше да каже защо мнението му толкова я интересува, та той не беше за нея нищо, както и тя за него.

Най-лошото беше, че мъжът хвърли поглед към онова, което бе останало от „Силвър Слипър“, а после и към нея, ъгълчето на устните му подигравателно трепна, и той заяви безсрамно:

— Миличка, ако това е представата ти за приятен дъждовен следобед, дума давам, не бих искал да отида някоя хубава събота на разходка с теб.

Това я довърши. Идеше й да потъне в земята от срам. Но и нейният гръбнак беше от стомана, човек или го има от рождение, или го няма, а нейният и този път й беше дал възможност да издържи. Тя се изправи гордо п се опита да си възвърне самообладанието. Как се осмеляваше този арогантен нехранимайко да й говори като на някоя уличница! Не беше никакъв джентълмен, поне това беше вече сигурно. Рейчъл беше убедена, че всяко нещо си има мястото, а този тук трябваше да бъде словен на място.

— Понеже това никога няма да се случи, сър — отговори му тя високомерно — излишно е да си казвате мнението. Но въпреки това, не мога да не ви благодаря за бързата намеса при тези изключителни обстоятелства. Ако бъдете така любезен да пуснете сега кобилата ми, няма да ви отегчавам повече с присъствието си. Уверена съм, че Верн Лънди, собственикът на „Силвър Слипър“, колкото и да избягва подобни решения, този път положително ще прати да викнат шерифа Map, а пък аз нямам никакво желание да се озова в затвора и затова най-добре ще е да изчезвам.

Въпреки намерението си да го сложи на място, беше говорила твърде много и прекалено дълго, даваше си сметка за това. Но просто не можа да се възпре. Проклет нехранимайко! Защо трябваше да има най-сините очи, които бе виждала? Бяха като дълбоки езера под лятно небе. А как само я гледаше! Сякаш, да, сякаш я разсъбличаше. Това беше наистина прекалено, а на всичкото отгоре я изнервяше.

Що се отнася до мъжа, той реши, че е непривлекателна, неприятна жена, която си въобразява без всякакво основание, че е кой знае какво, но без основание. Седеше на коня права като метла и се опитваше да играе ролята на обидена и да го слага на място, въпреки че изглеждаше твърде зле и освен това сякаш изобщо не мислеше за евентуалните последици от държането си. На всичкото отгоре тази шантава идиотка взе че се изчерви, сякаш се е приближил на неприлично разстояние до нея. Върху пламналото й лице изпъкваха доста грозно луничките по скулите, а зелените й очи, единственото хубаво нещо на това лице, бяха станаха още по-зелени, тези очи върху сърцевидното лице приличаше на бездомна котка, която, въпреки гордия си вид си остава просто уличница. Като си спомни и думите, които беше изкрещяла на пияния тип на прозореца, преди да стреля в него, направо го засърбяха ръцете хубавичко да я напердаши.