Ребека Брандуейн - Дива кръв

Ако не трябваше да мисли за клетите сирачета на Индия, които сега трябваше да се оправят сам-сами в полусрутената колиба, тя щеше веднага да пришпори коня и да препусне с все сили към къщи. Но сърцето й се свиваше, само като си представеше изплашените, тъжни детски личица тази сутрин и това й даваше сили. Когато тази заран отиде да ги навести, разбра, че са прекарали нощта сами. Страхът бе превръщал сенките в индианци, койоти и гърмящи змии, във всички ужасни привидения, познати на децата в прерията. Тогава реши да преглътне гордостта си. Рейчъл никога не се беше предавала, а сега бе решила да накара Джонатан Бийчъм да изпълнява дълга си, та каквито ще усилия да й струва това. Беше най-малкото, което можеше да стори за децата на клетата Индия.

При спомена за покойната си приятелка, тя вирна брадичка и се изправи върху коня. Изобщо не я засягаха минувачите, които я зяпаха, защото знаеше, че не са малко нехранимайковците, убедени, че в Дилейно всяка жена, та макар и дама, е доброволна жертва, която те по всяко време могат да награбят и да изнасилят. Затова не сваляше пръст от спусъка на пушката си. Сега ръцете й, изтръпнали от студ въпреки ръкавиците, стиснаха още по-силно оръжието.

— Джонатан Бийчъм! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. Джонатан Бийчъм, жалък страхливецо! Излез веднага! Как не те е срам! Няма месец от смъртта на Индия, а осемте ти сирачета са самички в къщи. Джонатан Бийчъм, чуваш ли ме?

Отговор не последва и Рейчъл тихичко изруга. После отново вдигна глас:

— Заклевам се, че ако до няколко минути не излезеш през вратата на кръчмата, много ще съжаляваш, отвратително животно такова, паразит мръсен!

Единственият отговор беше непристойният смях на Емалу и якото и затова много шумно скърцане на желязно легло. Рейчъл отново се изчерви, а устните й се превърнаха в презрително извита резка. Тогава се обърна с войнствено святкащи очи към яхналия дърто муле чернокож, който я придружаваше.

— Поук — заповяда му тя — слез веднага от мулето и изведи господин Бийчъм от кръчмата.

Едрият ратай се намести бавно в седлото и поклати отрицателно глава, покрита с мокра кафява шапка.

— Господ да ни е на помощ, госпойце Рейчъл — изпъшка той. — Знаех си, че ще ми го кажете. Но забравихте ли какво стана миналия път, когато поискахте да измъкнете този мъж от кръчмата? Амче те за малко не ме претрепаха, госпойце Рейчъл и вие и това го знаете. Тук в Дилейно черен по-добре хич да не им се мярка и хич не ми се ще да ми заковат кожата на вратата на някоя плевня заради тоя нехранимайко Бийчъм. А-а-а, не, не ща и това ми е последната дума по въпроса.

Чернокожият поклати енергично глава и се отпусна удобно на седлото, без изобщо да поглежда към разярена та Рейчъл.

— Поук — каза тя ядосано — наистина не зная защо търпя всичко от тебе, много си позволяваш.

— Ами защото с изключение на вашия дядо, аз съм комай единственият човек в Канзас, който не се бои от острия ви език, госпойце Рейчъл — отговори той спокойно.

— Остър език ли? — възкликна тя. — Поук, внимавай какво говориш! Само защото си казвам честно и откровено мнението, така ли? Нямаше ли да е по-добре, ако повече хора го правеха, вместо да го усукват и безсрамно да лъжат, нямаше ли тогава светът да не е в такова плачевно състояние?

— Може и да сте права, госпойце Рейчъл — призна Поук, — ама никой не ще да слуша истината за себе си и това е най-важното. Тя трябва да се дава само по мъничко и само на хора, които могат да я понасят. Зная, че искате да сте винаги справедлива, госпойце Рейчъл, защото сте най-добросърдечният човек, когото познавам, но в очите на света вие сте прекалено смела и туй никому не харесва, а страхливците такива неща не прощават, особено на жена. Затова разправят, че сте злобарка, госпойце Рейчъл.

— Хъм — изсумтя пренебрежително Рейчъл, но разбра, че ратаят е непоколебим в нежеланието си да й помогне. Тя въздъхна и каза: — Добре, Поук, щом не искаш да ми помогнеш, не ми остава нищо друго, освен да измъкна аз господин Бийчъм от кръчмата.

Силен вятър плющеше над подгизналата равнина, от надвисналите набъбналите сиви облаци се изливаше дъжд. От време на време далеч на хоризонта в земята се забиваше кривата вилица на мълния, заканително избоботваше гръмотевица. На пресекливата светлина върху заснежения връх на един хълм се появяваше силуетът на самотен конник. Под широкото поле на сомбрерото си Той гледаше с присвити очи към небето. Идеше буря.

Мъжът дъвчеше разсеяно крайчеца на пурата си, сега той вдигна високо яката на наметалото, загърна се по-добре в него и потрепери от вятъра и студа. Беше уморен от продължителната езда и копнееше да се избръсне, да се изкъпе, да хапне нещо топло и да си легне. Подвикна на коня и го пришпори. Ако побърза, може да стигне в града преди да се стъмни.