Ребека Брандуейн - Дива кръв

Самотният конник вече си помисли, че се е заблудил сред тази пустинна, безрадостна прерия, но в същия миг зърна с облекчение града, който приличаше сега на самотен кораб сред тъмно море. Дългоочаквана гледка сред тази равнина. Конникът препусна натам и намали темпото, чак когато влезе в града. Спокойно пренебрегна предупреждението върху голямата табела известяващо, че носенето на огнестрелно оръжие в границите на Уйчито е забранено. Само разкопча малко наметалото, за да може по-лесно да извади пистолетите.

Както всеки път щом се озовеше в многолюдно място, мъжът беше напрегнат като струна. Озърна се недоверчиво, видя двусмислената светлина на баровете и бордеите от двете страни на улицата, мърлявите дребни мошеници и проститутките, които се мотаеха, въпреки отвратителното време, по тротоарите. Сви презрително устни. Значи това е известното с лошата си слава Западно Уйчито… Или още Дилейно. Ех, не изглеждаше по-зле от други подобни места, които познаваше, може би дори по-добре. Самотният конник усещаше скритите любопитни погледи, които го следваха, докато минаваше със звънтящи юзди и шпори по улицата.

Местните хора го заобикаляха инстинктивно по-отдалеч, защото бързо разбираха що за човек е. Тук, в Запада, само три категории мъже носеха по два револвера: неопитните младоци, глупаците и, много рядко, професионалистите. А този мъж със сякаш изсечено от скала, напрегнато лице, слаб и мускулест, той не беше нито младок, нито глупак. Бяха виждали и други като него, затова и най-големите нехранимайковци предпочитаха да си нямат работа с такива: майстори на пистолета, наемни убийци, те имаха твърде двусмислени отношения със закона. Хора в този град, които нямаха чиста съвест, предпочитаха да се потулят, всеки с надеждата, че този мъж не е дошъл тъкмо заради него. Никой не подозираше, че не беше дошъл да убива.

Конникът се ухили, като видя извърнатите лица. Хъм, дали пък нямаше да е възможно да свърши тук добра работа. Но после си спомни за причината, която го бе довела, и смехът му секна. Ръцете му в ръкавици стиснаха по-яко юздите и това беше единственият жест, който издаде вътрешната му обърканост и гнева му.

В същия миг чу гюрултия малко по-надолу по улицата. Продължи по-бавно и внимателно се огледа. Разбра, че цялата шумотевица я вдига някаква ужасно разярена жена — бас държеше, че е съпруга или любовница на някой изпаднал тип. Реши, че е точно така, защото жената беше яхнала хубава кафява кобила и размахваше пушка, сякаш бе пристигнала в града, решена на всяка цена да си прибере мъжа. В момента ругаеше някаква жалка, изпаднала проститутка, която надничаше през прозореца на първия етаж.

Този спектакъл накара конника да поклати, отвратен, глава. Слава богу, не беше изглупявал дотолкова, че да се остави да го върже жена. О, жените бяха прекрасни, великолепни бяха през дългите самотни нощи, когато на един мъж му се дощяваше нещо меко и топло. Но на другата заран човек трябваше овреме да си продължи по пътя, преди някоя да го впримчи така, че повече да не може да се откачи. С развързани ръце и накъдето ти си ще! Това беше неговото мото. Нали виждаше и сега какво става, ако си се хванал на въдицата. Не можеш да пийнеш спокойно чашка уиски, за друго да не говорим.

— Женоря! — изсумтя той пренебрежително. — О, боже!

Фурнаджийски лопати са тия жени, понеже щом се видят с халка на пръста и в миг се променят. Дори най-скромните и най-сладките се превръщат за една нощ в отвратителни чудовища. Мърморят за всичко наред, ако не за пиенето — за пушенето, или за ходенето по жени. Беше виждал стотици такива случаи. Тежко и горко на непредпазливия съпруг, посмял да пренебрегне желанията на жена си, клетникът си плащаше скъпо и прескъпо, както, навярно, и този тук.

Горкият глупак — помисли си презрително конникът. Личи си, че комай не е много смел. Тая пощуряла кобилка, да беше негова, отдавна щеше да я е научил как да се държи.

Искаше вече да си продължи по пътя, но думите, произнесени от фурията, го накараха да дръпне юздите на коня си. Впери учудено поглед в стройната й, разтреперана от гняв фигура.

— Аз те предупредих, Джонатан Бийчъм — ревеше тя. — Няколко пъти те предупредих пред всичко живо. Да не речеш после, че не съм.

Въпреки бързите си реакции, конникът не успя да стори нищо, а Рейчъл Уайлдър вече беше изпразнила своя Паркър „Дамаск“ модел 1869-та в прозорците на кръчмата.

За голям късмет на Джонатан проститутката Емалу притежаваше безпогрешен инстинкт за самосъхранение и веднага го накара да залегне на пода до нея, само миг преди прозорците и голяма част от рамките да се пръснат на парченца и дъжд от стъкла и трески да се изсипе и вътре, и на улицата. Шумът беше оглушителен, а прикладът удари яко жената по рамото. Но Рейчъл и кобилата й Сънфлауър бяха свикнали с такива неща. Рейчъл се държеше здраво в седлото и наблюдаваше последиците от изстрела си (за които скоро щеше дълбоко да съжалява). Доброто й конче отметна глава и направи няколко танцови стъпки встрани.