Ребека Брандуейн - Дива кръв

— Ако ми позволите един въпрос, госпожице — дали не забравихте нещо? — попита той с ледено присмехулен глас. — Какво ще стане с вашия съпруг? — и той посочи долния етаж на разгромената кръчма, където Джонатан Бийчъм продължаваше да псува като хамалин.

— За мое голямо щастие — отговори Рейчъл с гримаса на отвращение, предизвикана от гнева на Джонатан — този пиян идиот не ми е съпруг. Не добави че е в същност доволна, дето не го уби, но съжалява, че не го е ранила. — Аз не съм омъжена, господине — продължи Рейчъл, а след днешния епизод, благодаря на бога, че бях достатъчно благоразумна да не се омъжвам.

Нейният спасител беше пуснал междувременно юздите и с тези думи Рейчъл пришпори Сънфлауър и препусна към края на града, последвана от Поук и неговото разкаяло се муле.

Скитникът я наблюдаваше с присвити, студени като лед, тъмносини очи, чак докато падащият дъжд разми силуета й на хоризонта. После се запъти с решителна крачка към остатъците от „Силвър Слипър“.

Рейчъл напразно се опитваше да пришпорва с все сили Сънфлауър, дано преварят наближаващата буря. От време на време хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Поук и Сайдър успяват да я следват. Не препускаше към къщи, както напразно се бе надявал Поук, а към дома на Бийчъм. Сега й беше повече от ясно, че въпреки всички усилия, които бе положила след смъртта на Индия, нямаше да накара Джонатан да осъзнае отговорностите си. Той и не помисляше да се промени и да се погрижи за децата. А тъй като на нея и през ум не й минаваше да ги изостави на съдбата им, единственият изход беше да ги натовари на каруцата на Бийчъм и да ги вземе при себе си.

Да се грижи за собствената си ферма и да притичва да наглежда домакинството на Бийчъм, не, това не можеше да продължава. Преумората беше една от причините да стреля по Джонатан и по безсрамната му повлекана. Сега, когато всичко отмина, Рейчъл разбра, че е ужасно разстроена и юздите треперят в ръката й. Все още нямаше представа и кой беше този дявол, дето я спаси.

Но най-лош беше нарастващият страх, защото Верн Лънди щеше да пусне шерифа Маг по петите й, а тя нямаше никаква възможност да плати причинените щети и положително щеше да се озове в затвора. Какъв позор!

Божичко, защо й трябваше да хуква подир Джонатан чак в Дилейно? В края на краищата тези деца не са нейни, нали? Трябваше да се придържа към най-строгия закон на Запада и да се грижи само за собствените си интереси.

В същия миг си спомни за Индия, за клетата си приятелка и веднага си призна, че ако трябваше да почне отначало, щеше да направи пак същото. С единствената разлика, че нямаше да разговаря с онзи нахален тип.

Макар да беше красив, в негова полза говореше само това, че притежаваше най-хубавия чифт пистолети, които беше виждала. Сигурно бяха изработени по поръчка, Рейчъл веднага го разбра по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. Професионалистите често предпочитаха такива пистолети пред „Смит енд Уесън 44 Америкън“. Един „Уесън“ можеше наистина бързо да се зареди, но в тази марка пистолети имаше нещо „европейско“, което отблъскваше мъжете от Запада, свикнали със съвършения баланс на колтовете. Пък и човек с два пистолета няма нужда да се замисля за презареждането.

Рейчъл се доверяваше на вярната си стара пушка, с която нямаше нужда много-много да се цели и която, на близко разстояние, беше смъртоносна. Не веднъж беше отпъждала с нейна помощ неканени гости. Притежаваше и едностволка „Трепдор Спрингфийлд“, калибър 45–70, модел 1873-та. Но я използваше само за по-едър дивеч.

Когато Рейчъл стигна най-сетне къщата на Бийчъм, вече се здрачаваше и небето беше вдигнало шлюзите си. Дъждът се сипеше през покрива на обора като чай през сито, когато двамата с Поук вкараха в него конете и ги оставиха до впрегатните добичета на Джонатан и единствената му млечна крава. Дворът, през който претичаха с чернокожия, се беше превърнал в блато. Рейчъл заудря с развята пелерина с все сили по вратата.

— Ева, аз съм, Рейчъл — аз и Поук — отвори ни, миличка, пусни ни да влезем.

Стори им се, че чакат цяла вечност, докато някой леко открехна вратата. С високо вдигната газена лампа в ръка и широко отворени уплашени очи, Ева Бийчъм надникна предпазливо в тъмното. Единадесет годишният й брат Гидиън стоеше зад нея с насочена вехта карабина „Шарпс“.

Като видяха, че наистина са Рейчъл и Поук, двете деца въздъхнаха с облекчение и направиха път на гостите да влязат.