Ребека Брандуейн - Дива кръв

За съжаление плашливото муле на Поук не беше толкова спокойно. Уплашено от писъка на жените в кръчмата и последвалата паника, то се задърпа неспокойно и взе да се вдига на задни крака. Едва не хвърли ратая, който се беше вкопчил отчаяно в седлото, но успя да ритне кобилата.

Сънфлауър не беше свикнала с подобни обноски, тя загуби самообладание, изцвили високо, вдигна се на задни крака и препусна. Рейчъл не успя да реагира достатъчно бързо, защото не очакваше подобно нещо от животното, дотогава кротко като агне. Успя само да прибере пушката в калъфа и да се наведе, за да не удари глава в ниската, издадена напред стряха на „Силвър Слипър“, защото само след миг кобилата беше вече на стълбището. Беше набрала такава инерция, че Рейчъл не можеше да я обуздае, а върху малкото пространство между коневръзите и кръчмата нямаше и място за маневриране. Сърцето на Рейчъл биеше лудо в гърдите, не можеше да направи нищо друго, освен да се приведе към шията на коня, когато той мина с трясък през тясната врата на „Силвър Слипър“, изкърти едното й крило от пантите и натроши другото.

Ако не беше всецяло погълната от усилията да си върне контрола над кобилата, Рейчъл щеше да се разсмее при вида на клиентите в бара. Те бяха наскачали бързо на крака и в желанието си да намерят някакво прикритие, бяха преобърнали маси и столове. Но животното беше сякаш полудяло и тя не можа да го спре. Едва се задържаше в седлото и в края на краищата престана да мисли и се остави на инстинкта си за самосъхранение.

Сънфлауър нахлу като пощръкляла в кръчмата, тя трошеше мебели, преобръщаше препълнените пепелници и гадното им съдържание се разхвърча наоколо. На Рейчъл й се повдигаше от смрадта на фасове и от резките движения на коня. Всичко се въртеше и се люлееше като изтръгнала се изпод контрола въртележка. Мократа й шапка изхвърча нанякъде, фуркетите се разпиляха по пода, кичури руса коса се изтръгнаха от кока и сега й пречеха да вижда. В края на краищата и юздите се изплъзнаха от ръцете й. Въпреки студения вятър и дъжда, които проникваха сега през широко отворената врата на „Силвър Слипър“, лицето й беше плувнало в пот. Тя стисна зъби и се вкопчи, колкото можеше по-здраво, в седлото.

За неин голям срам някои от нехранимайковците в кръчмата, намерили сигурно прикритие зад бара, или зад разкривената стълба, сега вече се забавляваха от неочаквания спектакъл. Те крещяха, превиваха се от смях и я обсипваха с обидни възгласи.

— Яхни го, момиче! — викаха те с пиянски гласове и празнеха пистолетите си в тавана, от което Сънфлауър се паникьосваше още повече. — Покажи му къде зимуват раците! Йо-хо-хо!

За кратко време въздухът така се насити с прах от падащата мазилка и от пръснатите по пода стърготини, които кобилата разхвърляше с копита, че Рейчъл се закашля и с мъка си поемаше въздух. Междувременно конят й отново се бе насочил към изхода, където, от двете страни на вратата, имаше по един широк прозорец. Рейчъл разбра с ужас, че Сънфлауър има намерение да скочи през прозореца. Безсилна срещу тази катастрофа, тя зарови лице в дългата копринена грива на кобилата, а щом усети, че тя се готви за скок, затвори очи и почна да се моли. В следващия миг наоколо й се чу звънтене на натрошено стъкло и двете, тя и кобилата, изхвърчаха през прозореца.

Сънфлауър се приземи на тротоара с гръм и трясък, сред дъжд от стъкла, но закачи при скока ъгловата подпорната греда, на която се крепеше покривът на „Силвър Слипър“. Олюляващата се греда поддаде и се прекърши на две, защото основата й се отдели от тротоара. Покривът се срути точно когато кобилата изхвърча на улицата и се подхлъзна в калта.

Един дълъг ужасен миг Рейчъл беше сигурна, че сега ще се врежат във фургона на отсрещната страна на улицата, но изведнъж нечия здрава ръка посегна към юздите на Сънфлауър и накара с рязко движение животното да спре.

— Сто-о-ой! — изръмжа нисък мъжки глас. — Сто-ой! Хайде, стига!

Кобилката направи още няколко стъпки, а после се успокои, с все още треперещи ноздри и хълбоци, сякаш беше признала мъжа за свой повелител. Рейчъл усети, че животното се успокоява, разбра, че е дошъл краят на целия този кошмар, а тя, сякаш по чудо, още е в седлото.

Пребледняла като платно, разтреперана от ужас след случилото се, тя дишаше тежко и с мъка вдигна глава да погледне непознатия си спасител.

Когато го видя, думите на благодарност заседнаха в гърлото й и тя можеше само да го зяпа с отворена уста. Мъжът беше толкова красив, че в състоянието, в което се намираше, Рейчъл реши, че е привидение, едно от онези демонични създания, които суеверни жители на прерията твърдяха, че са виждали в тъмни и мъгливи нощи. Златистите й мигли бяха натежали от капки дъжд и тя виждаше като през тъмна призма мъжа, когото очите й оглеждаха, сякаш хипнотизирани, от глава до пети.