Шърли Бъзби - Циганката

Тя забеляза, че съседната стая беше утихнала, и заключи, че тримата мъже са тръгнали. За първи път се запита каква Ли е причината за дуела. Не беше в характера на Клив да се излага на ненужна опасност.

Влизането на Пиер сложи край на размишленията й. Тя проследи движенията му и забеляза, че слугата нееднократно хвърля бърз, любопитен поглед към леглото. Все пак той не я заговори, а се зае с недоволно мърморене да събира разпилените из стаята дрехи. Очевидно беше, че го мъчат много въпроси, но също така очевидно беше, че Джейсън му е дал строги указания да мълчи.

Катрин го наблюдаваше как грижливо подрежда дрехите на Джейсън и личните му вещи в голям, тапициран с кожа сандък и внезапно осъзна какво означаваше това.

Джейсън възнамеряваше да замине! Странно защо, първата й реакция беше любопитство. Запита се накъде ли ще потегли похитителят й и едва след известно време й дойде на ум, че той би могъл да я вземе със себе си.

Следващите действия на Пиер не предвещаваха нищо добро. С безизразно лице слугата започна да събира роклите, купени от Джейсън за нея. Нареди ги внимателно в сандъка, после отиде в съседната стая и когато се върна, ръцете му бяха пълни с още женски дрехи, измежду които подбра тоалет за пътуване: рокля от блестящ розов муселин, подходящи по цвят полуботушки и тъмносиньо вълнено палто с кожена яка. Остатъкът отиде в сандъка.

Катрин наблюдаваше шетнята на възрастния мъж с нарастваща неловкост. Внезапно й се стори странно, че ерген като Джейсън Севидж притежава толкова много женски дрехи. Сигурно възнаграждаваше с тях услугите на многобройните си любовници! Ако някой й бе казал, че Джейсън е купил всичко това само за нея, тя нямаше да му повярва.

И последната й надежда се стопи, когато Пиер затвори капака на сандъка и грижливо го заключи. Слугата измъкна от шкафа втори сандък, подреден още вчера, и след миг стаята се огласи от възмутения му вик. Най-после бе открил бъркотията, предизвикана от Катрин по време на нощното претърсване за картата. Когато я изгледа недоверчиво, младата жена виновно сведе очи.

Вече се зазоряваше. Сивата мъгла, забулила малката полянка, избрана за място на дуела, й придаваше тайнствен и ужасяващ вид.

Джейсън замислено наблюдаваше противника си, който тъкмо слизаше от каретата. С нарастващо учудване той установи, че секундантите на Пендълтън, Филип дьо Курсе и Алтъни Нюхоп, са пристигнали с отделен файтон. Огледа внимателно каретата на Пендълтън и с внезапно събудило се недоверие отбеляза колко много багаж е натоварил противникът му. Очевидно той се подготвяше за бързо бягство.

Баримор беше стигнал до същия извод, защото изсъска в ухото на приятеля си:

— Това не ми харесва! Каретата на Пендълтън е натоварена за дълъг път. Сигурно има основания да бърза. Внимавай, Джес! Радвам се, че настоях да присъства лекар.

Шестимата мъже се поздравиха с тържествено кимане на глава. Последва изборът на пистолетите. Секундантите вече се бяха споразумели за разстояние двадесет стъпки, така че не им оставаше нищо друго, освен в мълчание да свалят палтата на дуелиращите се. Двамата носеха тъмно облекло, за да затруднят прицелването.

Харис беше избран да преброи стъпките и той го направи с видима нервност. Баримор стоеше неподвижен с мрачно наблюдаваше как разстоянието между Джейсън и Пендълтън все повече се увеличава. Харис отброяваше последните крачки, когато от гърлото на Баримор внезапно се изтръгна задавено възклицание. Предупреден от шума, вдигнат от приятеля му, Джейсън инстинктивно се хвърли на земята и се претърколи по гръб. В хладния утринен въздух отекна изстрел. Куршумът изсвири на сантиметри от главата на Джейсън. Той се извърна леко настрана и невярващо се вгледа в димящото дуло на противниковия пистолет. Баримор прецени неправилно неподвижността му и побеснял от гняв, изрева на Пендълтън:

— Мръсна свиня! Защо стреляхте по-рано? Това беше убийство! Да знаете, че няма да се измъкнете оттук жив!

Още докато Баримор се готвеше да се нахвърли върху Пендълтън, Джейсън натисна спусъка. Трясъкът от закъснелия изстрел стресна присъстващите. Джейсън се надигна на лакът и доволно установи, че противникът му се олюля и се свлече на земята. С мрачна усмивка той се изправи и проговори учтиво, без да го е грижа за смаяните лица на секундантите:

— Ако обичаш, подай ми палтото, Баримор. Днес е много студено, а и тревата беше мокра.

Баримор изпита такова облекчение, че едва не се спъна в собствените си крака, като се затича към него.