Шърли Бъзби - Циганката

— Ти си глупак, mon ami — изпъшка той. — Не ми остава нищо друго, освен да те пратя в небитието.

— Недейте така! Не ме убивайте! Искахме само да спечелим малко пари.

— И си помислихте, че съм лесна плячка, нали? Мъжът закима усърдно.

— Точно така! Сам, на този пуст път, кой би помислил, че сте…

— Лъжеш, приятелче. Другарят ти се опита да ме убие. Кой ви плати да ме премахнете?

— Никой, кълна се във всичко свято!

Джейсън прокара острието на ножа по гърлото му и от тънката резка закапа кръв. Лицето на непознатия се сгърчи от ужас, но Джейсън беше неумолим.

— Питам те още веднъж, mon ami. Кой ви плати да ме убиете?

— Никой! Случайно ви нападнахме, повярвайте ми! — изплака мъжът.

Джейсън бавно разпори жакета и ризата, оголи гърдите му и небрежно заговори:

— Предупреждавам те, приятелче, аз не съм англичанин. Чувал ли си, че в Новия свят живеят кръвожадни диваци? Знаеш ли какви неща съм научил от тях? Мога да боравя с ножа като никой друг. Ще ти смъкна косата от главата, сякаш дера зайче, и ще те оставя да се удавиш в собствената си кръв. — Той забеляза паниката, която разкриви лицето на непознатия, и спокойно продължи: — Кажи ми кой те изпрати или ще усетиш ножа ми. — Едновременно с това заби острието в косматите му гърди.

Мъжът изпищя от болка и думите потекоха като поток от устата му:

— Не знам! Беше чужденец, никога преди това не съм го виждал! Не ме убивайте!

— Да не искаш да ти повярвам, че някакъв напълно непознат човек е успял да те склони да ме убиеш? Откъде е можел да знае, че няма да отидеш при жандармите и да го издадеш?

Отговорът прозвуча едва чуто.

— Стопанинът на „Лисицата“ знае, че не съм от приказливите. Той го изпрати при нас. Можете да го питате.

Джейсън изгледа замислено уплашеното лице на разбойника. Може би този път не лъжеше. Гостилничарят със сигурност знаеше кой мъж от околността е готов да свърши някоя мръсна работа за пари. По-късно щеше да поговори и с него, но първо трябваше да свърши с тази твар.

— Как изглеждаше човекът, който ви плати? — изгърмя той.

— Не знам. Не съм говорил с него. — Мъжът посочи с глава към мъртвеца. — Бъкли сключи сделката. Петстотин на ръка, а остатъка след като ви убием.

Джейсън изненадано подсвирна. Очевидно някой беше твърдо решен да го прати на оня свят, щом даваше толкова пари за наемни убийци.

— Приятелят ти знаеше ли защо трябва да ме убиете? — попита любопитно той.

Мъжът поклати глава.

— Каза ми само, че трябва да ви утрепем най-късно до една седмица.

Бесният гняв на Джейсън утихна. Остана само ледено равнодушие. Какво да прави с този нещастник? Още докато размишляваше, мъжът сам реши съдбата си. Внезапно изтръгна едната си ръка, хвърли шепа пясък в лицето на Джейсън и скочи. Ослепял, Джейсън усети кък десницата на непознатия се опитва да му изтръгне ножа. Като не успя, бандитът реши, че ще му е по-лесно да извие ръката на Джейсън и да насочи ножа в собствения му корем. Побеснял, американецът замахна сляпо и улучи разбойника право в сърцето.

Когато прогледна отново, Джейсън стоеше пред втори мъртвец. Несъзнателно изтри кръвта от ножа, мушна го в колана и едва сега усети, че рамото го боли непоносимо. Повика коня си и препусна в посоката, от която беше дошъл. Дано по-скоро намереше пътя!

Раната изглеждаше опасна; изстрелът беше минал напреки през рамото и бе издълбал дълбока бразда. Но Джейсън бе успял да се прибере в странноприемницата и сега можеше да се остави в умелите ръце на слугата си. Не за първи път Пиер лекуваше раните на господаря си.

Сигурно беше три часът следобед, когато Джейсън бе грубо събуден от непоносим шум. Върху главата му се изля кана ледена вода. Скочи като ужилен и чу невъзмутимия глас на чичо си:

— Мисля, че е крайно време да се събудиш. Тръгнах от Лондон на разсъмване и намирам, че мързелът ти е отвратителен.

Джейсън разтърси мократа си глава и изгледа обвинително празната кана в ръцете на Роксбъри, който беше застанал плътно до леглото.

— Какво те води насам? — попита най-после той. — Смятах, че е под достойнството ти да пребиваваш и в други градове, освен в Лондон.

— Прав си — отговори флегматично дукът. — Но краткият престой на село обикновено ми се отразява твърде благотворно.

Джейсън го изгледа недоверчиво, уви се с чаршафа и закрачи тежко към мраморната масичка за миене.

— Какви си ги забъркал пак? — попита дукът и посочи прясната превръзка.

— Нищо лошо не съм извършил — отговори остро Джейсън.