Шърли Бъзби - Циганката

След вечеря дамите се оттеглиха в салона. На господата бяха поднесени портвайн и бренди. Библиотеката се изпълни с кафеникавия дим на пурите. Джейсън тъкмо размишляваше дали да не се оттегли, преди да са се върнали дамите, когато изненадано установи, че всички погледи са устремени в него.

Без да бърза, Клив Пендълтън повтори онова, което беше казал:

— Пфу! Американците! Недодялани диваци, такива са те! Мястото им е на бесилката, ако още преди това не са умрели от френска сипаница.

„Френска сипаница“ беше другото име на сифилиса. Възцари се неловко мълчание. Джейсън се взираше в златистата течност в чашата си, докато тишината започна да става непоносима. Най-после проговори спокойно:

— Зависи изцяло от това дали влизаме в съприкосновение с принципите или с жените ви, приятелю.

Някой изхихика нервно, а Клив отпи голяма глътка от чашата си, преди да отговори:

— Вие сте доста умен за хора от вашия сорт!

— Много любезно от ваша страна да признаето открито това ми качество — отговори ледено Джейсън. — Приемам думите ви като заслужен комплимент.

Преди Клив да успее да отговори, домакинът се надигна и бързо предложи:

— Мисля, че е време да се присъединим към дамите.

Без да изчака съгласието на гостите, той даде знак на портиера. Затворената двукрила врата към синия салон, където бяха насядали дамите, веднага бе отворена.

Том Харис побърза да отмъкне Джейсън в една стая на втория етаж, където последвалият ги Баримор веднага избухна:

— Не мога да повярвам на ушите си, Севидж! Как можа да му позволиш подобна наглост?

Джейсън изгледа отегчено приятеля си.

— Може би предпочиташ да повикам онзи пияница на дуел и да вдигна луд скандал? — попита той.

— Пиян ли? — изрева вбесено Баримор. — Пендълтън може да надпие когото си иска. Знам какво говоря!

Джейсън сви рамене.

— Не смятам, че имам сериозни основания да се дуелирам с него. Човекът има лоши маниери и толкова.

— Това не бяха просто лоши маниери — включи се и Харис.

— Правеше го нарочно. Искаше да го предизвикаш на дуел, сигурен съм в това.

— Разбира се, че беше нарочно! — извика Баримор. — А ти — ти си седеше най-спокойно и го оставяше да си дрънка!

Джейсън се прозина и отговори с мека усмивка:

— Mon ami, трябва ли да убивам всеки човек, който проявява лош вкус?

— Разбери най-сетне, човече! От момента, в който дойде, Клив Пендълтън дебнеше всеки удобен случай да те предизвика. Наговори поне дузина обидни неистини, а ти не му обърна капка внимание. Толкова ли не можеш да проумееш, че той те обижда по начин, недопустим за един джентълмен?

Баримор беше бесен.

Джейсън въздъхна, скръсти ръце зад тила си и се излегна на мекия диван. В гласа му прозвуча искрена досада.

— Все пак аз не се хванах на въдицата му. Не се унизих да отговоря на недодяланите му обиди.

— Това са глупости! — изкрещя Баримор. — Трябваше веднага да му заявиш, че очакваш секундантите му. За Харис и мен ще бъде чест да те представляваме.

Джейсън не отговори. Когато мълчанието стана непоносимо, Баримор попита:

— Нима ти е все едно, че всички присъствали господа ще те смятат за страхливец?

Джейсън го изгледа унищожително и запита спокойно:

— И ти ли мислиш така?

— Разбира се, че не — гласеше възмутеният отговор.

— Не е там работата — обади се плахо Харис. — Ние знаем истината, но другите може и да гювярват в лъжите на онзи негодник.

— Пендълтън не се усъмни нито веднъж в смелостта ми — изсъска презрително Джейсън, — беше така добър да предостави това на приятелите ми.

Баримор изкриви лице.

— Виж какво — започна по-спокойно той, — няма никакъв смисъл да се караме помежду си. Нито Том, нито аз имаме основания да се съмняваме в смелостта ти. Може би нямахме право да се намесваме. Твоя работа си е какви чувства храниш към Пендълтън. Но аз просто не мога да го понасям.

Дълго време Джейсън не каза нищо. После напрегнатата бръчка около устата му изчезна, от гърлото му се изтръгна дрезгав смях.

— Ама че работа! Постарах се да пренебрегна грубите обиди на някакъв непознат, а едва не се изпокарах с приятелите си!

— Наистина ли знаеше, че го прави нарочно? — попита любопитно Баримор.

— Ама разбира се, mon ami! Ако не можех да разпознавам тези неща, надали щях да бъда жив и до днес.

— Тогава защо… Искам да кажа, защо го прие толкова спокойно? — попита замислено Баримор.

Джейсън стана и тръгна към вратата. На прага се обърна и отвърна: