Шърли Бъзби - Циганката

Двамата пиха мълчаливо, докато Джейсън прекъсна тягостното мълчание:

— Струва ми се, че чичо страшно ще се разгневи, Пиер.

— О, не, мосю! — извика слугата. — Повечето англичани са истински варвари, но чичо ви е едно голямо изключение. Той знае какво трябва да се направи.

— Прав си, но в момента не можем да предприемем нищо. Дукът няма да се зарадва, ако го събудим в толкова ранен час. И без това ще бъде достатъчно кисел, когато узнае за случилото се. Имам неприятното чувство, че утрешният ден ще бъде много изнервящ, затова е най-добре да поспим.

— Но тук цари невероятно безредие, мосю! Трябва да прибера! — извика Пиер. Чувството му за ред беше дълбоко наранено от състоянието на стаята. Едва сега Джейсън забеляза каква бъркотия цари в спалнята му. Не, безредието не бе причинено само от борбата с нападателя.

Всички чекмеджета на писалището бяха извадени и съдържанието им изсипано на пода. Документите бяха разхвърляни, книгите се търкаляха по килима. Не беше пощаден дори масивният дъбов шкаф: вратите му зееха отворени, а съдържанието беше безмилостно преровено.

След като огледа внимателно опустошението, Джейсън хвърли съжалителен поглед към мъртвия и промърмори:

— Май не е искал да ме убие…

Коленичи на пода и претърси джобовете му, но не намери нищо освен няколко лични дреболии. Помисли малко и отиде в спалнята си. Както беше очаквал, и тук личаха следи от претърсване.

Дрехите му бяха разхвърляни по пода, облаци пера от пухения юрган се стелеха по ъглите. Най-странното беше, че мъжът изобщо не бе обърнал внимание на пръстените, обсипаните с перли игли за вратовръзка и другите накити, които струваха цяло състояние.

Пиер гледаше като замаян.

— Защо крадецът е оставил скъпоценностите? — попита невярващо той.

Джейсън се обърна към него и настойчиво попита:

— Кога се върна в къщи, Пиер?

— Преди полунощ, мосю.

Джейсън извади златния си джобен часовник.

— Вече минава четири. Сигурно съм дошъл малко след три. Защо този глупак е стоял тук и ме е чакал? Имал е достатъчно време да прибере плячката и да офейка. Сигурно не е бил обикновен крадец, но какво, по дяволите, е търсил?

Пиер знаеше, че господарят му не чака отговор. Той коленичи на пода и започна да събира разпилените дрехи. Джейсън го наблюдаваше с отсъстващ вид; продължаваше да търси обяснение за загадъчното нахлуване и се тревожеше, че нощната изненада може да има нещо общо с пратеничеството при посланик Кинг.

— Глупости! — промърмори ядно той, врътна се на токовете си и напусна спалнята.

Още на зазоряване Джейсън изпрати Пиер да отнесе спешно съобщение на дук Роксбъри, в което го молеше веднага да дойде в квартирата му. Ала дукът не се появи чак до обяд. Както винаги, беше облечен с дискретна елегантност, костюмът му беше в гълъбовосиньо, в дясната си ръка стискаше богато украсено бастунче. Джейсън си знаеше, че чичо му няма да покаже нито изненада, нито ужас при вида на вкочанения труп в дневната на племенника си. За него това беше нещо неприлично. Привидно сънените очи, от чийто внимателен поглед не се изплъзваше нищо, посветиха малко повече внимание на бъркотията в стаята.

— Доколкото разбирам, това е причината за сутрешната ти бележка? — попита отегчено той.

Изслуша разказа на Джейсън за събитията през нощта и лицето му леко се опъна.

— Това наричам аз добре запълнена вечер, млади момко — отбеляза сухо той, щом Джейсън свърши.

Племенникът му кимна с непроницаемо изражение на лицето. Роксбъри въздъхна. Младият мъж не преставаше да му напомня, че е израсъл в страната отвъд Голямата вода. Джейсън беше като Америка — млад, непосредствен, шумен и винаги склонен да пусне в ход мускулите си, без оглед на последствията. Най-после дукът поклати бавно глава и промърмори, загледан в трупа:

— Джейсън, Джейсън, боя се, че си прибързал. Бедният дявол е бил обикновен крадец. Трябваше ли да го удушиш?

— Откъде да знам какъв е, като ме нападна в пълен мрак? Стреснах се — защити се сърдито Джейсън. — Но това не е всичко. Ела в спалнята да видиш нещо интересно.

Пиер беше окачил дрехите по местата им, накитите също не се търкаляха вече по пода, а бяха подредени на малката масичка до леглото. Джейсън ги показа на вуйчо си.

— Щом е бил обикновен крадец, защо не е взел скъпоценностите ми? Защо не си е напълнил джобовете и не е офейкал?

Дукът се почеса замислено по брадата.

— Да, това е необяснимо. Може би има някаква връзка със случилото се през онази нощ, когато те нападнаха след игра на карти с Клив Пендълтън?