Шърли Бъзби - Циганката

Двамата лежаха дълго, докато накрая Джейсън се надигна и дяволито я изгледа.

— Е, нима не беше по-вълнуващо от вида на глутницата кучета, която разкъсва лисицата? — подразни я той.

По-късно разкаяно си призна, че с тази забележка се е проявил като недодялан глупак — и че заслужава всички обидни имена, с които го бе нарекла Елизабет. В момента обаче последствията от остротата му бяха по-скоро благоприятни: младата дама побърза да се облече и хукна гневно към вратата. Той й беше искрено благодарен, защото този изблик на гняв показваше, че поне тази сутрин не е била изпратена по следите му от Клив Пендълтън, а се е ръководила от женските си желания. Джейсън се засмя и поклати глава. Играта наистина си струваше, макар че Елизабет се правеше на твърде важна. Нямаше намерение да се извинява нито на нея, нито на другите жени, защото беше взел само онова, което му предлагаха.

Вечерта Баримор каза почти същото. Джейсън все още не бе видял приятелите си, които бяха предприели проточило се посещение при съседния земевладелец. Сега седяха заедно, лениви след обилната вечеря, и Баримор разказваше, че на сутринта попитал Елизабет срещала ли е Джейсън, а тя едва не му издрала очите за този съвсем невинен въпрос. Джейсън изслуша търпеливо закачките им и елегантно насочи разговора към циганския лагер, където Баримор и Харис бяха открили чудесни коне.

Никак не беше трудно да се отклони вниманието на Баримор.

Преди да седнат пред масичката за карти, тримата се разбраха да го посетят още на следващата сутрин.

Рано на другата сутрин Клив се запъти към циганския лагер. Той беше само на няколко мили от имението Браунли. Не беше трудно да се открие пъстрата смесица от опърпани шатри и ярко боядисани коли. Когато спря коня си, от другия край на лагера се чу цвилене и потропване на копита.

На пръв поглед, обитателите спяха дълбок сън. Не се мяркаше жива душа. Дори бездомните кучета, които обикновено се мотаеха между шатрите, се бяха свили под колите и спяха.

След малко от една шатра излезе старица със сиви кичури в гъстата черна коса и хвърли няколко сухи съчки в тлеещия огън. Докато я наблюдаваше, Клив се запита отвратено какво ли намираше Катрин в тези хора, та продължаваше да общува с тях.

Сигурно беше вдигнал някакъв шум, защото старицата бързо се обърна и се загледа към мястото, където беше застанал. Той излезе от сянката и черните очи на циганката се разшириха от изненада. Клив позна Рейна в същия миг, в който и тя него. Усмивката й угасна, блещукащите черни очи се присвиха, тя се изплю презрително в огъня. Държанието й раздразни Клив и той изфуча, без да си дава труд да бъде учтив:

— Къде е Катрин? Или, от мен да мине, къде е Тамара?

— Тамара спи, момко. Я, как си се издокарал! Ще почакаш малко, докато се събуди. — Тя спря за миг и после хитро прибави: — Или ти се ще да си поговориш малко с Мануел? Той е в колата оттатък. — Тя посочи с глава към една от колите и демонстративно му обърна гръб.

Клив стисна зъби и с мъка потисна напиращия гняв.

— Безсрамна стара вещица! — изсъска той. — Отдавна трябваше да ти прережа гърлото. — Скочи от коня и се запъти към колата, която му беше посочила Рейна.

Тъкмо когато спря пред нея, червената врата се отвори и на входа застана Мануел. Кожата му беше тъмна, черните очи искряха като скъпоценни камъни на усмихнатото лице. Изглеждаше в добро настроение, но усмивката му бързо изчезна и отстъпи място на недоволно смръщване. Веднага беше познал Клив.

— Какво искате? — изръмжа неприветливо той.

— Къде е Катрин или Тамара? — попита заповеднически Клив. — Знам, че е в лагера. Потърси я, веднага!

— Застанала съм точно зад теб, Клив. И тъй като тук си на моя земя, постарай се да проявиш малко повече учтивост, ако изобщо знаеш какво е това.

Клив се обърна и застина на мястото си. Нима това стройно момиче беше наистина Катрин?

Между сдържаната лейди, която беше срещнал в Лондон, и безгрижната млада циганка нямаше почти никаква прилика. Косата й висеше на дълги, разбъркани кичури, лицето й бе придобило диво, чувствено изражение, което не бе виждал никога досега. Носеше прости дрехи, тънка червена пола и къса блузка от жълт муселин. Виолетовите очи го наблюдаваха бдително и изразът им никак не беше приятелски. Заприлича му на котенце, което не може да се реши дали да нападне, или да избяга.

Клив се овладя и направи опит да се усмихне.

— Извинявам се — промърмори той. — Трябва да ти кажа нещо много важно, а Мануел… не пожела да ми помогне.