Шърли Бъзби - Сърце за продан

„Впрочем всички са съучастници — реши той. Всеизвестно е, че старите семейни слуги са до смърт предани. Ако те наистина са такива и се придържат към думите си, не е възможно да се опровергаят твърденията им.“

Морган бе почти сигурен, че е напипал истината. Леони никога не беше крила, че единственото й желание е да си получи зестрата. При такъв противен план много глупаци биха решили, че най-простото е да платят и да се отърват от момичето. Леони и нейният съучастник щяха да напълнят джобовете си и да се впуснат в издирването на следващата жертва.

Ами да, ясно като бял ден. Детето, прислугата и дори прелестната Ивет — всички бяха изпълнители в този план. Те се държаха толкова естествено, че на практика бе невъзможно да не им повярваш.

Несъмнено стратегията им е успявала в миналото… Но този път те нямаше да бъдат победителите… Не, не и този път!

Но Морган трябваше да се въоръжи с търпение, докато пристигне отговорът на Джейсън. Нямаше смисъл да разпитва прислугата. А тази малка уличница Леони бе прекалено ловка, за да направи и най-малката погрешна стъпка.

Тази нощ Морган дълго не успя да заспи. В един момент се бе изкушил да посети Леони в спалнята й, за да вкуси отново удоволствието от тялото й, но побърза да прогони тези мисли. Като че бе по-склонен да я удуши, отколкото да я люби.

Когато Леони проумя, че той няма да дойде при нея, в душата й забушуваха противоречиви чувства. От една страна, изпитваше облекчение, че няма да бъде изложена на опасността да се оплете в мрежата на техните отношения. Но, от друга, спомняше си пламенните целувки на Морган и усещаше призива на сетивата си.

Леони решително се съсредоточи върху въпроса за зестрата си и успя да прогони виденията. Заспа, докато обмисляше какъв разговор ще проведе с Морган сутринта. Може би тя умееше да заповядва на съзнанието си, но върху подсъзнанието си нямаше никаква власт. В съня си тя отново се озова на полянката с Морган. Събуди се със спомена за устните му, покрили нейните, и за ръцете му, които я притискаха към тялото му.

На сутринта Леони облече жълтата ленена рокля и реши да поговори с Морган възможно най-рано. Историята с нейните пари трябваше незабавно да се уреди. А и по всяка вероятност неговата реакция щеше да й помогне да изясни някои подозрителни несъответствия. Може би Леони бе достатъчно глупава, за да повярва, че е влюбена в Морган. Но се объркваше, защото усещаше, че под образа на прекрасен любовник и очарователен баща се крие съвсем друг човек.

Тя си спомняше понякога за недоверието, което бе изпитала към него в Ню Орлиънс и споменът бе прекалено настойчив, за да го пренебрегне.

Докато слизаше по стълбите, Леони проумя иронията на съдбата. Те се бяха споразумели да живеят разделени, а тя бе под неговия покрив в качеството на законна съпруга. Синът им не бе плод на техния съюз, но съпругът и го бе приел безпрекословно.

Начинът, по който Морган щеше да реши въпроса за зестрата, щеше да й подскаже какъв е в действителност този загадъчен мъж. Ако възстановеше парите според уговорката им, това щеше да бъде доказателство за неговата почтеност. В противен случай… е, добре, тя щеше да е наясно: той е точно такъв, за какъвто го бе сметнала от самото начало — негодник!

Матю бе помолил Морган да провери счетоводните книги и той тъкмо ги преглеждаше, когато Леони почука на вратата на кабинета.

Тя спря на прага, като се двоумеше дали да пристъпи в това считано за „царство“ на мъжете място. Дълго се гледаха, без някой от тях да промълви и дума. Въпреки че бе сама с този мъж, съумял да събуди чувствеността й, Леони се срамуваше много и забрави всички реплики, които бе подготвила. Изведнъж изпита съжаление. Не трябваше да го безпокои в кабинета му. Щеше да е по-разумно, ако бе започнала разговора в присъствието на трети човек или поне не в стая, която безусловно беше негова лична територия. Стори й се, че той е променен. Погледът му бе студен и горчива бръчка прорязваше челото му. Леони бе сигурна, че не и е забелязала снощи. Тя изведнъж се изчерви. Не, вчера на полянката лицето му определено не бе толкова сурово и неприветливо.

Морган забеляза изчервяването й и присви очи. Затвори с трясък счетоводния тефтер и остро попита.

— Да поговорите с мен ли искате?

— Да, господине — отговори тя несигурно. — Искам да уредим някои въпроси.

„Господи — помисли си тя, — държа се като пансионерка!“

— Не можем да продължаваме по този начин — добави тя по-твърдо.