Питър Бийгъл - Тамзин

— Джени — прошепна Тамзин, — скъпа моя господарке Джени, още ли не разбираш, че толкова ме е страх да не те загубя, колкото… — Не довърши мисълта си, а започна отначало: — Скъпа Джени, ти добре познаваш опасностите в собствения си свят, но сега се движиш и в моя и трябва да се вслушваш и в малкото, което мога да ти кажа за него. В онова, което наричате нощ, има и по-лоши неща от Дъбовите хора.

— Но на мен ми харесва. Все ми е едно какво се движи свободно в твоя свят, но той ми харесва повече от моя. Обичам да се разхождам нощем дори и когато не съм с теб, след като зная. Дори и на дневна светлина всичко е различно, защото зная.

— Не — остро възрази Тамзин, — не, не знаеш. — И пак се върнахме към това, защо не биваше да позволявам на Мийна да направи и крачка в Стоакровата гора. Но Тамзин вече не влагаше цялата си душа: започна да избледнява, пак да се появява, отново да изчезва, сякаш нещо я дърпаше между нейното време и моето — спомените я сграбчваха оттук, нещата, които искаше да ми каже, я дърпаха обратно към онзи свят. Накрая тя просто се предаде и изчезна, но дори и това не беше съвсем така — не просветна изведнъж, а за момент се поколеба — сапуненото мехурче Тамзин с прашинки, преминаващи през тъжните й очи. След това не я видях дни наред.

Тази пролет обаче много често виждах пуука: никога пак лице в лице в някоя стая, а винаги от разстояние, приел формата на птица, заек, язовец, изправил се на задни лапи, млад червен елен с още неопадал от рогата кадифен мъх. Той може би не беше в състояние да помогне на Тамзин, но определено държеше фермата под око — или пък нея и мен. Според това, което й бях разказала, Мийна каза, че пуукът малко й напомнял Хануман, божеството маймуна: мъдър и силен, много дяволит, но винаги на страната на доброто. Аз лично не бих стигнала толкова далече — и това важи дори след стореното от него за нас, — но се радвах да го видя. Повече се радвах, отколкото съжалявах.

Нещо се бе раздвижило около фермата Стауърхед онази пролет, както беше ме предупредил Били Блин, и най-сетне и аз го усетих. Не бяха само ту появяващите се, ту изчезващи сънища за съдията Джефрис, нито пък периодичните нощни сблъсъци на господин Котак с неща, които сякаш имаха твърде много крака и никога не бяха там, когато сутрин слизах долу да преброя останалите след него тела. Дори не беше и Страшният лов, от време на време лаещ в небето, след като вече задрямвах въпреки данданията — бях започнала да й свиквам. Беше Тамзин.

Тя ставаше все по-неспокойна — не я бях виждала такава преди. Сега я познавах доста добре — колкото добре може да познавате някого, умрял триста години преди вие да се родите. Обикновено знаех къде би могла да бъде, ако не я намерех в стаята й или в студиото на Тони — или говореше навън с онези букови дървета, или се беше свила в люлката на Евън с госпожица Софая Браун и вероятно и с господин Котак. От време на време й харесваше да стои в кухнята, когато Сали или Евън готвеха. Не можеше да ми го обясни точно. Веднъж каза:

— Нямам усещане за миризмите, а само въображение за тях — можеш ли да разбереш това, Джени? — Не можех. — Освен това в кухнята винаги е уютно — както за мен, така и за всеки друг. — Това вече го разбирах.

Но напоследък не знаех нито къде да я намеря, нито какво ще е настроението й, когато успея да я открия. Понякога я виждах на места, където никога преди не се бях натъквала на нея: да се разхожда из нивите сред работниците на Евън или да седи на пианото на Сали, протегнала прозрачни ръце към клавишите, сякаш можеше да ги накара да се раздвижат само с волята си. Когато я заговорвах, тя най-често се обръщаше ужасена и изчезваше. Имах чувството, че ми трябват векове, за да я накарам да се върне, а тогава тя просто не ме познаваше — понякога дори по няколко дни. Веднъж дори не позна госпожица Софая Браун.

За мой ужас имах чувството, че зная какво става с нея. Тя определено не знаеше, а и нямаше смисъл да пита пуука или Били Блин — никой от тях не си правеше труда да каже нещо полезно направо. Затова поговорих с Мийна.

В това отношение спазвах обещанието си, въпреки че трайно бях усвоила навика да не казвам никому нито дума за Тамзин. Но си струваше: не само заради голото успокоение, че хвърлям всичките си страхове и смущения в нечий чужд скут, но и заради самия този някой. Казах й:

— Това е заради Другия, съдията Джефрис. Били Блин продължава да ме предупреждава. Мийна, той не си е отишъл, както ми каза тя — той е някъде наблизо и колкото по-неспокойна и по-активна става тя, същото прави и той. И тя го знае или го знае наполовина и толкова се страхува, че едва успява да се овладее. Или поне аз така мисля.