Питър Бийгъл - Тамзин

Първия път, когато заведох Мийна в тайната стаичка на Тамзин, нея я нямаше. Бях започнала като Били Блин да се нервирам от цялото й бродене насам-натам — защото вината беше моя, от мен беше започнало всичко това, — но Мийна беше очарована от тайната ключалка и от стайчето с тъмното прозорче, а аз бях прекалено заета с обясненията си, за да се притесня кой знае колко. Но когато по-късно се промъкнахме в студиото на Тони и там също не намерихме Тамзин, тогава наистина започна да ми става зле. Продължавах да си мисля за съдията Джефрис — за Другия, каквото и да означаваше това — и за всички странни неща, казани от пуука, че съм единствената, която може да помогне. Това също го разказах на Мийна.

Ала Тамзин се появи, когато Мийна вече трябваше да си тръгва. Бяхме седнали на двойната люлка, направена от Евън, в очакване да пристигне господин Чари — и ето я изведнъж, седнала между нас на облегалката на люлката, и ми се усмихва по начин, който винаги превръщаше вътрешностите ми в шоколадов сироп.

— Мийна, тя е тук — казах аз.

Мийна се огледа наоколо, лицето й бе пламнало от вълнение.

— Къде е, Джени? Покажи ми!

Посочих великодушно и ги представих:

— Господарке Тамзин Уилоби, това е скъпата ми приятелка Мийна Чари. Госпожице Мийна, имам честта да ви представя Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби от фермата Стауърхед — поклоних се и зачаках двете да се открият една друга.

Но не стана така. Тамзин тъжно поклати глава, а Мийна се взираше с широко отворени очи във всички посоки и само питаше:

— Къде е, Джени? Къде е тя?

Никога няма да забравя как звучеше гласът й тогава. Като на малко момиченце, което все повече и повече се страхува, че парадът, спектакълът или купонът са започнали без него.

Тя не беше видяла Черното куче. Не виждаше и Тамзин. Не знаех какво да правя. Попитах:

— Усещаш ли аромата?

Мийна кимна. Със същия тънък глас каза:

— Знам, че тя е тук. Само че… — и остави думите да заглъхнат. Тамзин се наведе напред и допря ръка до бузата на Мийна. Мийна зъмръзна на място, очите й се уголемиха. Погледна ме и аз кимнах.

— О! — възкликна тя, но аз почти не чух възгласа й. Трябваше за миг да извърна глава. Не ми се струваше уместно да я виждам в това състояние.

— Не е честно — измрънках аз. — Трябваше да си ти.

Това изведнъж върна старата Мийна.

— Какво? Защо? Защото изглеждам както трябва ли? Защото си мислиш, че изглеждам като човек, способен да вижда призраци? Трябва да спреш с това, Джени, веднага. Отразява ти се зле, а мен ме кара наистина да се чувствам кофти. Тя е избрала теб, след като никога не е разговаряла с никого, и няма нищо друго, което да говори толкова красноречиво за самата теб. Мисля, че баща ми идва.

Така беше. Мийна стана и се обърна натам, където мислеше, че седи Тамзин. Трябваше да я попреместя. Произнесе ясно:

— Сбогом. Радвам се, че говориш с моята приятелка Джени. Тя е най-добрият човек, който може да е на твоя страна, можеш да ми вярваш. — За миг млъкна и докосна бузата си. Ако можеш да ме чуеш… аз също съм на твоя страна. — После се затича да посрещне господин Чари, а ние двете с Тамзин останахме да гледаме подире й.

Тамзин ме нахока заради Дъбовите хора. Мислех, че Мийна наистина ме е обработила, но след думите на Тамзин разбрах, че не съм била напълно в нейната власт.

— Глупава, тъпа, дървена главо, да не си полудяла? След всичките ми предупреждения да тръгнеш през тази прокълната гора? Господарке Джени Глукстейн, какво те е прихванало? Що за облак е замъглил главата ти? Кажи ми! — Имаше и много други упреци. Тя беше толкова вбесена, че загуби обичайната си прозрачност — изглеждаше също толкова истинска, колкото и Сали, когато ми викаше. Бях очарована да я гледам такава и зная, че съм изпуснала някои изключителни думи от XVII век.

Изобщо не помогна, когато казах, че съм навлязла съвсем малко в гората и само след Мийна, че не съм могла да я оставя сама, защото тя не обърна никакво внимание на предупрежденията ми. Тамзин се хвана за това.

— Изобщо не ми се оправдавай, дете — ти трябва да я пазиш от опасност. Трябвало е да я хванеш за косата още в онзи първи момент, когато е споменала, че ще тръгне през гората. — О, как се гневеше! Беше толкова прекрасна!

След малко се поуспокои (макар че си спомняше колко се е ядосала — и по каква причина — доста след като вече очаквах да е забравила). Застана пред мен и докосна бузата ми, както бе направила с Мийна.