Питър Бийгъл - Тамзин

— Той е на портрета — отбеляза Мийна. — Художникът го е изрисувал вътре.

Не си губих времето да викам „не, не, не е възможно, не може да бъде“. Наистина беше той. Може би художникът е решил, че това ще подобри композицията, но по-скоро го е направил за украса. А най-вероятно съдията Джефрис му е наредил да го направи. Кой би посмял да откаже? Но защо съдията — Другия — е искал да го има на портрета? Човекът може да е бил съвсем откачен, но що се отнася до Тамзин, не е правил нищо без причина. Така че с Мийна просто стояхме там, гледахме и недоумявахме, докато чаят ни изстина.

Преди да тръгнем за кафето, където трябваше да се срещнем с господин Чари, се натъкнахме на госпожа Фалоуфийлд. Винаги се сблъсквах с нея по онова време. Тя живееше сама в малка ферма недалеч от нашата и отглеждаше най-вече ябълки, круши, череши и, струва ми се, орехи. Никой не можеше да си представи как се справя сама, но тя никога не наемаше хора да й помагат с прибирането на реколтата, нито пък с ашладисването и торенето. Беше висока слаба жена, която можеше да е както на шейсет, така и на деветдесет и пет, кокалеста и мускулеста, без устни — просто изрязана цепнатина като на акула — и с ярки, остри сини очи. И зиме, и лете носеше джинси, дебели вълнени ризи и армейски ботуши, а на главата й винаги се мъдреше нещо като руска кожена шапка. С наушници.

Не я харесвах много, но тя ме харесваше по своя изключително шантав начин. Причината беше, че навремето квичащото й малко кученце, което тя винаги носеше в джоба на палтото си и което приличаше на крастав розов опосум, се бе изгубило и се бе озовало във фермата Стауърхед, а колито Албърт бе на път да го превърне в бивше куче. Албърт е много собственически настроен по отношение на територията си. Аз грабнах досадното псе, което зверски ме ухапа по пръста, и го отнесох у дома при Сали. Тя пък се обади на госпожа Фалоуфийлд, която пристигна начаса и си го прибра. Още потръпвам, като си спомня как се покатери по ръкава й като мишка и се гмурна в джоба й. Никога преди не бях виждала куче да прави такива неща.

— Благодаря тий — ми каза тя. — Нема да го забравя.

И наистина не забравяше. Продължаваше да се появява от време на време сред полето или стъпваше тежко по някой страничен път или дорчестьрска улица — там, където мястото й беше толкова, колкото и на богарт, — или минаваше през земята ни само да провери безоранната техника на Евън. По някакъв начин винаги изникваше точно навреме, за да ме спре и да ме попита как я карам в училище или как едно градско дете се справя с дорсетските ферми. Гласът й съответстваше на всичко останало: звучеше като въглища, търкалящи се по улей. Но аз й отговарях на въпросите колкото можех по-възпитано. Винаги се държах възпитано с госпожа Фалоуфийлд.

Този път тя изгрухтя:

— Не съм тей виждала тук преди, не съм. Коя е таз?

Представих Мийна. Госпожа Фалоуфийлд бегло я огледа отгоре додолу с малките си сини очи, но не каза нищо.

— Съученички сме — обясних аз. — Ходихме да пием чай. Много хубав чай. Страхотна обстановка.

Кучето на госпожа Фалоуфийлд — или нещото, подобно на куче — подаде глава от джоба й и изскимтя насреща ми. Бях спасила жалкия му животец и от този ден то ме мразеше от дън душа. Тя го почеса по главата с косматия си показалец, поклати глава и примигна кривогледо насреща ми.

— Търсели сте я — каза тя.

Не прозвуча като въпрос.

— Нея — повторих. — Да. Никога преди не бяхме виждали този портрет. Трябваше да го разгледаме за училище. — Когато ми е нервно, наистина не мога да лъжа, но пък го правя само тогава.

Госпожа Фалоуфийлд дрезгаво рече:

— Беше лошо това момиче. Семейството безкрайно страдаше заради него.

Не можех да понеса това. Не знаех, че не мога, докато не се чух да казвам:

— Не е вярно. — Мийна твърди, че съм станала бяла като платно, което нищо не променя. — Тамзин Уилоби е обичала семейството си! Никога не е сторила нищо да ги нарани! Тя е страдала и още страда и вие не знаете за какво говорите, по дяволите! — Дори не го осъзнавах, докато не видях лицето на Мийна, толкова бях бясна.

Госпожа Фалоуфийлд премълча, но се усмихна — никога не бях виждала да се усмихва и не съм сигурна дали изобщо някой е виждал, защото мускулите сякаш трябваше да се свият болезнено около устата й. Но усмивката не беше зла и за миг сините очи сякаш се уголемиха. Пак си останаха толкова остри, но като че ли и малко по-големи. После тя наклони глава и каза нещо на Мийна — не на английски, — а Мийна зяпна. Госпожа Фалоуфийлд тежко влезе в ресторанта на съдията Джефрис.