А Сали… Сали просто ме наблюдаваше и не говореше много. Отне ми доста време да проумея, че сигурно никога не бих разбрала колко страхотна е тази жена, ако не бяхме дошли в Англия. Тя знаеше, че става нещо, познаваше ме и почти напипваше връзката. Майка ми би разбрала Тамзин по-добре от мен.
За късмет една топла майска вечер забелязах отдалеч Тамзин да се носи през царевичната нива като пране, издухано от простора. Когато изтичах да я настигна и тя се обърна с лице към мен, за момент се уплаших повече, отколкото бих се уплашила от Дъбовите хора. Тя приличаше на дрипа — сякаш я бяха дърпали кучета, откъсвайки от нея спомените й за себе си. Между раменете и гърдите имаше дупки, помня, и още една под кръста… и през тях не се виждаше нищо — от другата страна нямаше нищо. Сега вече съм чувала за черните дупки, които завинаги поглъщат комети, планети и цялата светлина на вселената. По този начин си мисля за онези дупки в Тамзин.
— Коя си ти? — гласът й приличаше на вятър над собствения ми гроб.
— Аз съм — изскърцах. — Тамзин, аз съм, Джени. Не помниш ли?
В началото тя изобщо не си спомни. Очите й все още бяха синьозелените очи на Тамзин — май единственото неувредено нещо у нея, — но аз не бях там. Тогава ми стана двойно по-страшно — чувствах се така, сякаш ме бяха избутали в онези черни дупки и затова единственото, което успях да измисля, беше да изкрякам онези първи редчета от песента, на която я била научила сестра й Мария:
Ябълки и портокали
много сладки, много зряли
— кой ще дойде да си купи?
Кой ще дойде да си купи?
Нищо… и после тя се върна — много, много бавно. Сега ми е трудно да го опиша. Не доби ясни очертания и плътност, когато ме разпозна, не; по-скоро малко по малко се върна предишната й прозрачност, през която можеха да се видят тръбите на напоителната система и хилавите царевици. Бях повече от радостна, че тя се бе върнала при мен в плът и кръв. Дупките изчезнаха, когато спомените й сами ги заличиха. Щом ме погледна отново, очите й ме намериха и тя се усмихна.
— Господарке Джени, колко много си пораснала, откакто се видяхме за последен път. — Изобщо не беше чак толкова отдавна, но със сигурност се чувствах малко по-голяма, откакто се втурнах подир нея. — Джени, познах ли те отначало? Трябва да ми кажеш истината.
— Не. Не веднага. — Тамзин вече кимаше в съгласие. — Какво има? Какво става с теб?
Тя не ме поглеждаше, а това беше повече, отколкото можех да понеса. Протегнах ръце към нея — нещо, което постепенно стана за нас като знак за прегръдка. Надали си спомняше, но тя също бавно протегна ръце.
— Не знам. Сега вече ми се случва често.
— Не може да няма причина. Трябва да има. Нещо става и може да е за добро. Може да означава, че се освобождаваш и че най-сетне ще можеш да се махнеш оттук, И да отидеш, където трябва. — Но го казах твърде неуверено, защото се страхувах, че наистина може да е така. Трудно е да говориш убедително, когато се надяваш нещо да не се случи. Дори ако се срамуваш от себе си.
Тамзин поклати глава.
— Щях да знам, ако беше така. Това е съвсем друго — къса се нещо, което не познавам, и всеки път се връща все по-малка част от мен, за да мога да кажа къде съм била. — Захладняваше. Прониза я лек ветрец и на мен в същото време ми замириса на нейната ванилия и на зелена царевица, обвита в мъгла. — Джени, страх ме е.
— Аз ще ти помогна. Ще го направя. Ще останем заедно. Ще те наблюдавам всяка минута, така че, когато това започне да те овладява, аз ще съм тук и ще ти напомням. — Но това беше лудост и двете го знаехме. Тамзин не каза нищо. Добавих: — Днес е мой ред да приготвя вечерята.
Тръгнахме обратно към Имението, но тя изчезна още преди да излезем от царевичната нива. Повиках я по име и ми се стори, че ми отговори сред вятъра, но ако го е направила, изобщо не разбрах нито дума.
Бях доста близо до Имението — от мястото, където стоях, можех да видя светлините и двата комина, — но след изчезването на Тамзин къщата изглеждаше толкова далечна, колкото и Ню Йорк, а между мен и нея лежеше дълбоко студено море. Не се страхувах, но ми се струваше, че трябва, затова забързах крачка — не се затичах — и постоянно си повтарях, че след минута ще съм вкъщи, в топлата кухня, всички ще са близо до мен, а Сали ще се ядоса, защото съм закъсняла. Буквално скочих върху Черното куче, преди да го видя.
Сега през повечето време мога да го усетя, както правеше Тамзин. Малко прилича на това, да усетиш наближаващия дъжд един ден предварително или да си сигурен, че телефонът ще звънне. Но тогава то се появи точно пред мен, голямо като „Харли Дейвидсън“ и толкова черно, че за цвета му трябваше да има друга, истинска дума. Хората го наричат Черното куче именно защото не я знаят. Нито пещерата, нито мината, нито дъното на океана имат цвета на Черното куче.
Читать дальше