Питър Бийгъл - Тамзин

— Тамзин не ти мисли злото — упорито заяви Мийна. — Няма да се приближаваш до него, Джени. Трябва да ми обещаеш.

— Не мога. Съжалявам.

Гледахме се една друга. Най-сетне Мийна въздъхна, съвсем-съвсем леко се усмихна и се отдръпна.

— Ами…, но само в този случай.

Ако не беше заради господин Котак, не знам какво можеше да стане. Той явно имаше същите проблеми с госпожица Софая Браун, каквито аз — с Тамзин. От време на време ги виждах заедно, понякога — нея сама, тръгнала по някоя от онези важни котешки задачи, които важат дори и за котките призраци. Но тя вече не спеше в леглото ми с господин Котак, нито се присъединяваше към нас, когато обикаляхме Имението да търсим Тамзин. И господин Котак беше потиснат и постоянно се оплакваше на висок глас. Казах му, че и на мен всичко ми върви наопаки, а той безмълвно ми отвърна, че вече го знае.

С Мийна започнахме с намерението двете някак да следим посещенията на съдията Джефрис и така да сме близо до Тамзин. Но нямаше никакъв шанс дори и след края на учебната година. Мийна прекарваше повече от времето си във фермата Стауърхед, но семейството й смяташе да ходи на почивка в Котсуолд и нямаше как да се измъкне. Така или иначе тя не би могла да види съдията Джефрис, но просто беше решена да бъде до мен, когато аз го видя. Като си спомня какви сме били двете, и ми става смешно. Сега мога само да се смея.

Съдията Джефрис не можеше толкова лесно да се придвижва из фермата и това беше хубаво. Тамзин бе изживяла тук целия си кратък живот — жива или мъртва, но все пак три века, затова нямаше нещо, което тя да не помни за Стауърхед (или поне когато не се паникьосваше). Но съдията Джефрис, когато се появеше, стоеше все близо до Имението — или защото се боеше да не се изгуби, или защото знаеше, че рано или късно тя трябва да се върне. Още не разбирам точно как всъщност става с призраците.

Господин Котак знаеше. Започна да идва да ме търси денем или нощем. Изобщо не се опитваше да запази спокойствие, а с цяло гърло надаваше онези тревожни сиамски звуци, означаващи готов за бой. Тогава зарязвах всичко, измислях си някакво извинение да се измъкна и го следвах долу в мазето, из Арктическия кръг, навън до някой от оборите (обикновено северния) или дори в градината на Сали. По свои лични причини господин Котак се бе заел със случая.

И той винаги беше там, накъдето ме водеше господин Котак: висок и мълчалив и много повече приличащ на жив човек от Тамзин. Може да е било заради тогата и перуката (всъщност перуки — той си спомняше три или четири) или защото знаеше какво е искал жив или мъртъв, така че смъртта за него нямаше кой знае какво значение за разлика от Тамзин. Според Мийна той не знаел, че е мъртъв; в Индия имало много такива духове.

— Пристигат за вечеря и очакват да седнат на масата заедно с другите. Или си лягат в леглото със съпрузите си, защото винаги са спели там. Много е тъжно.

Но за съдията Джефрис нямаше нищо тъжно — нито по негово време, нито сега. Той гледаше да е наблизо, понякога отиваше да се разходи някъде, мърмореше си сам, но никога не проявяваше нетърпение, никога не правеше друго, освен да чака. Мисля, че нито за миг не се е притеснил, ако е стъпил в купичката за вода на Албърт или в доматената леха на Сали; според мен не забелязваше работниците във фермата, когато минаваха покрай него, нито пък Евън, Сали, Тони или Джулиан, ако беше в кухнята, когато сядахме да вечеряме. Разбира се, и никой друг никога не го видя, въпреки че Джулиан постоянно гледаше право в него и леко разтърсваше глава, сякаш около нея бръмчеше някакво насекомо. От всички и всичко в цялата скапана ферма съдията Джефрис виждаше само мен.

Дори и след всичко станало продължавам да мисля, че това бяха най-лошите моменти — когато той стоеше зад стола ми или до мен, докато миех чинии, и ми говореше с онзи негов шумолящ глас. Не че казваше нещо гадно или ужасно най-често все повтаряше и повтаряше: „Дошъл съм за нея. Кажи й.“ Но не зная как да опиша усещането, което създаваше там, до рамото ми, все едно дали говореше или не… Струва ми се, че е най-подходящо да кажа, че самото му присъствие шумолеше като гласа му — като таван, пълен с мъртви буболечки: изсъхналите телца на мухите в дрипави паяжини, все още полюшващи се на прозореца; прашни останки от купища безименни нещица на пода, хрущящи под краката ти, когато ги настъпиш. Съдията Джефрис не просто звучеше така. Той беше това.

Не можех да му кажа нищо, ако наоколо имаше хора, освен това през повечето време не бих могла да произнеса нито една дума дори и да искам. Но веднъж, когато бях сама (чаках Джулиан пред южния обор за урок по крикет), го видях да идва към мен през младата трева — както го бях сънувала и се събуждах в прегръдките на Сали. Сега се случваше наистина и всичко в мен искаше да побягна, но беше и смешно, защото господин Котак наперено пристъпваше до него и се чувстваше също такъв професионалист като Албърт, когато е обиколил всичките си овце. Съдията Джефрис не му обръщаше внимание.