Питър Бийгъл - Тамзин

Тогава той направи две дълги плаващи крачки и изведнъж се извиси над мен, шумолейки. Лицето му се замъгли, очертанията му се размиха, а очите му се нажежиха до бяло. Опитах се да се отдръпна, но бях като вцепенена.

— Пак ти казвам, Едрик Дейвис изчезна — заяви съдията Джефрис. — Бунтовник, съблазнител, уелски предател на богопомазания си крал! Тамзин Уилоби вече нямаше защо да се страхува, че този негодник ще се завърне. Аз се погрижих за това. — Беше застанал толкова близо до мен, че усещах как помежду ни въздухът пращи от статично електричество. Не виждах искри, но бях чела някъде, че такива неща стават между призраци и хора, макар никога да не ставаше с Тамзин. Гласът на съдията Джефрис беше съвсем притихнал. Когато се срещнахме за последен път с Едрик Дейвис, аз бях дарен с голяма сила. Аз бях недостойният инструмент на Всемогъщия, на мен се падна скромната чест да му докарам такава участ, от която не биха могли да го отърват и всичките светци заедно. Оттам, закъдето замина Едрик Дейвис, връщане няма.

Хората пишат и говорят как им настръхват косите, замират сърцата, как кръвта им се смръзва във вените. Дотогава не знаех какво означава всичко това, но то ми се случи изведнъж. Докато той изговори две последователни думи, ми стана толкова студено, че дъхът ми спря, а устата ми пресъхна и усетих метален вкус. Съдията Джефрис ме погледна отвисоко като от сивата следобедна луна.

— Тя го знае.

— Не — възразих. — О, не. Тамзин Уилоби не знае нищичко за съдбата на Едрик Дейвис. Нищичко!

Видях Джулиан да тича покрай северния обор, натоварен с бухалки и топки за крикет. Искаше и двамата да носим бели фланелки, но аз го заплаших, че ще се откажа от уроците, а Джулиан страшно обича да учи разни хора на разни неща. Повторих много високо:

— Тя не знае. Ти си лъжец.

На него това не му хареса. Той се наведе над мен, лицето му отново се размаза и разми, а звукът, излязъл от устата му, не приличаше на думи. Краката ми се превърнаха в пружини — не ми идва наум по-подходящ начин да ви го опиша. За малко да тупна по задник на земята, отначало виждах Джулиан през него, а после остана само Джулиан, втренчил в мене ония невъзможни сиви очи.

— Джени, ама че странно изглеждащ! Добре ли си?

— Да. Да, добре съм — но гласът ми прозвуча странно дори и на самата мен.

— Защото, ако не си добре, можем да потренираме по-късно — предложи той. — Джени, какво има? Какво е станало?

Братчето ми, милото.

Дори не го отпратих.

— Джулиан, зарежи, съвсем съм си добре, само дето току що гъска ми мина път. Я ми покажи пак какво е „силна ниска топка“.

Времето се стопли, безоранните посеви на Евън избуяха и добиха по-добър вид, отколкото се очакваше. Новата царевица растеше, новите кладенци изпомпваха много повече вода от старите, а семейство Ловел бяха щастливи като птички Божии. О, да, и „маларийното блато“ в горните ливади най-сетне пресъхна — вероятно за първи път, откакто съществуваше. Сега там Евън е засадил крушови дървета.

Но се случваха и други неща, за които имахме представа само ние с господин Котак. (Както и госпожица Софая Браун — няма начин и тя да не е знаела.) Не може да има два призрака по на три века на едно място, без нещата да се разбъркат, без сегиз-тогиз някоя врата да не се отвори широко. А онова, което изскачаше, вече не бяха само дорсетските нощни твари и офейкващите спаринг-партньори на господин Котак. Вече преминавахме към друг, съвсем различен клас страхотии.

Първите не бяха призраци — освен ако цели сцени, цели пейзажи можеха да са призрачни или да имат призраци. Една сутрин миехме чиниите със Сали и спорехме лениво кой играе в този или онзи стар филм, когато изведнъж господин Котак скочи на рамото ми, заби нокти в него и кухнята се изпълни с… хълмове, за бога. Сали не забеляза нищичко, което беше чудесно, защото около нея край мивката се бяха скупчили сенчести дъбове, в сравнение с които Стоакровата гора приличаше на ферма за коледни елхички. Накъдето и да се обърнех — с господин Котак, здраво залепнал за врата ми, се натъквах на огромни варовикови склонове и ниски брегове, всичките разкривени и издигащи се към тавана. До един прозрачни, разбира се, прозирни като копринените шалове на Мийна, които леко се вълнуваха, когато Сали или аз минавахме през тях, сякаш преминавахме пред диапроектор. Никаква орна земя, никакви животни и хора. Само хълмове.

Така се започна, но не остана дълго толкова безобидно. Някои от миражите така си и останаха призрачни, по-тънки дори от Тамзин, но други изглеждаха толкова истински, че постоянно отскачах встрани, за да не се сурна по някой хълм, заравнен от някой Уилоби, или да се сблъскам с огромните стари скални блокове, издигащи се сред царевичната нива или сред пасището на овцете. В къщата всъщност всичко това беше смешно най-вече, защото бях единственият човек, който усещаше, че става нещо необичайно. Веднъж забравих и предупредих Тони за блатистия и обрасъл с водни треви вир точно насред лъскавия под на студиото му. Друг път заставах на прага на музикалната стая и мигах, без да влизам, докато Сали не се подразни. Но аз не можех да я видя заради каменистите поля или дивите гори помежду ни.