Питър Бийгъл - Тамзин

Не, нека бъда честна, Колин не беше виновен. От няколко дни насам бях започнала да мяркам и хора сред пейзажите, но не казах на Мийна. Виждах ги най-често от разстояние или подкарваха овце и крави по несъществуващи вече пътища, или се влачеха в дъжда на уморени групички от по двама-трима. Още не бях виждала истински лица и не бях чула гласове. Не исках да чувам гласове.

Ето какво се случи: показвах на Колин новата орехова градина, а той се преструваше, че разбира от ашладисване много повече, отколкото разбираше всъщност — много се стараеше да ме впечатли, — и изведнъж, преди да е изминала една минута, цялата градина сякаш отлетя. Стояхме на пътека както ми се стори, на същата онази пътека, по която се бях разхождала с Тамзин и така и не я намерих после. Същата пътека, на която тя си спомняше, че е чакала пред погледа й да се появят задаващите се по главния път карети. Беше мъгливо и студено и навсякъде около нас се движеха грамадни безформени фигури, които ме караха да се притискам към Колин. На него това му хареса, защото го взе за проява на дружелюбие, но аз бях твърде уплашена, че да му кажа да се разкара, защото знаех какви са тези същества. Това бяха мъже, яхнали огромни коне, и дори и през мъглата виждах, че са облечени в алени дрехи и носят сребристи шлемове с пера и чизми като на пирати. Приличаха на войници.

Колин ми обясняваше колко различни видове лешници имало и защо английските лешници били най-добрите, но аз чувах как войниците разговарят помежду си. Гласовете им сякаш идваха много отдалеч, но и гласът на Колин също звучеше така. Бяха плътни и тънки едновременно и променени, сякаш лентата влачеше, но различавах повечето думи. Говореха за бунтовниците.

— Седжмур, седмицата след Седжмур… ех, де да беше видял полковника тогава. Обеси стотина от тях на пазара в Бриджуотър — практически със собствените си ръце ги закачи на въжето…

— Кодсо, ти ли ми ги разправяш тия? Ти не беше с него в Танджърс…

— Аха, Танджърс. Нямаше го там проклетия епископ Мюз да дърдори за невинност и да го принуждава да щади живота на подобна измет…

— Бесилки на всеки три мили — на всеки три мили бесилки, дръвник и казан с катран и ще видите как тая страна бързо-бързо ще утихне…

— Джени? Джени, ти знаеш ли, че вашите американски орехи пекан са от същото семейство като лешниците?

Избухнах. Забравих къде се намирам. Изсъсках му:

— Колин, млъкни! Не знаеш ли кои са тези?!

Невероятно, като се замислиш, но никога никой не беше гледал на мен като на ненормална. Така де, като се замислиш наистина, вече трябваше да са го сторили десетки хора. Спомням си само Колин, зяпнал насреща ми, който се дърпаше назад и съвсем откровено очакваше да ми потекат лигите, да ми избие пяна около устата и да го заръфам за гърлото. Май с него ще си остана.

— Джени, за какво говориш? — възкликна той. — Това са просто орехи!

Орехи бяха и аз си знаех. Знаех го, това се опитвам да ви обясня. Но знаех и кои са войниците също толкова добре, колкото и какво зрее по дърветата. Тони ми беше разказал всичко за драгуните на полковник Кърк — „агънцата на Кърк“, както се наричали сами. И това не беше нещо, което забравяш веднага след като мине контролното по история. „Агънцата на Кърк“ бяха военният еквивалент на съдията Джефрис, линчуваща тълпа в униформа. Съдии, съдебни заседатели и екзекутори — целият екип, и дори не било нужно да слагат перуки. Когато си представях как хора като тях са вилнели из Колониите един век по-късно… не мисля, че някога пак ще се гордея отново с това, че съм американка.

Колин продължаваше да отстъпва назад.

— Какво гледаш, Джени? Какви „тези“… за какво говориш? Джени, тук няма никой!

— О, напротив, има. И те също ни чуват, така че, за бога, затваряй си устата! — Казах му го само за да го накарам да млъкне. Не мислех, че бандата на Кърк наистина може да ни чуе чак от 1685 година, но трима от драгуните на мига дръпнаха поводите на конете си и погледнаха право към нас. Единият беше с едно синьо и едно кафяво око. Вторият имаше белег, минаващ от ъгъла на устата до лявото ухо. Третият беше най-красивият мъж, който бях виждала досега, с изключение на устата, която също приличаше на белег, тънък и бял, безкръвен процеп. Ако някога отново видя тези лица, веднага ще ги позная.

— Гласове — каза драгунът с белега. — Чух ги.

Красивият възрази:

— Корнет Симънс, вие сте пиян като свиня. — Устните му почти не помръднаха.

Колин се провикна:

— Джени, връщам се в къщата. И без това май татко си тръгва.