Питър Бийгъл - Тамзин

— Ето! — възкликна корнет Симънс. — Ето там, до пъна! Чух глас, да му се не види — истина ви казвам!

Там, където бях застанала, нямаше никакъв пън, но той ме гледаше право в очите. Неговите очи бяха изменчиво сини той беше пиян през седемнайсети век, докато преследваше бунтовници по пътя за Йовил. Мигаше и клатеше глава… но ме видя, знам, че ме видя.

Драгунът с различните очи изведнъж се разсмя — кратък картечен откос. Прозвуча по-близо и ясно от другите двама, не зная защо.

— Призраци. Призраци чуваш, Симънс — каза той, — и защо не? Страната е пълна с призраци — полковникът я напълни.

— Да, тъй ще да е — потвърди красивият. — Призраци. Стегни се, корнет Симънс. Тази вечер имаме работа в Йовил, а после и в Тонтън. Стегни се.

Той не повиши глас, но последните две думи изпращяха през три века като трошащи се кости. Драгунът с белега се подвоуми, после обърна коня и последва другите, които вече препускаха в мъглата. Но в последния миг изправи коня на задни крака, като циркаджия, и препусна към мен, стиснал дръжката на меча си. Все още чувам тихото жужене на меча, докато излизаше от ножницата. Зад него красивият изкрещя нещо — като че ли наистина се беше ядосал.

Стоях неподвижно и го гледах как се приближава към мен. Божичко, докато го пиша, си спомням такива подробности, каквито не съм разказвала дори на Мийна — спечената кръв по мустаците му, лигите от устата на коня му, проблясъка на слънчевите лъчи по острието на меча му, смешния плътен жужащ звук, който изскочи от гърлото му в мига, когато сабята съсече моето гърло. Не, нищичко не почувствах, макар че трънките зад мен засвистяха и зашумоляха, но може би хората, които е убивал по същия начин през 1685 или друга година, също не са усещали нищо. После той отново обърна коня, още веднъж се втренчи право в мен, пак замахна с меча, прибра го и препусна подир останалите „агънца“, подсвирквайки шумно през зъби. Чух някой да му крещи, но вече не виждах останалите.

Стоях неподвижно на мястото си, ореховата градина бавно изплуваше отново около мен, а аз треперех. Колин отдавна си беше отишъл и вече сигурно разправяше на всички от семейство Ловел, че съм тежък случай на ненормалност, и много добре го разбирах. Да виждам Тамзин, да разговарям с нея, да имам чувства към нея… това наистина може да се нарече особен случай. Това важи дори и за съдията Джефрис поне аз бих могла да го нарека така. Но да срещна драгуните на Кърк на път, който само един призрак си спомня, и да повярвам, че единият ме е видял и дори се е опитал да ме убие — не, това никога не го разказах дори на Мийна. Не съм го разказвала на никого досега.

Господин Котак се изниза от един храст — от същите трънки, които бе разлюляла сабята на корнет Симънс. Отиде с вдървената си франкенщайновска походка до мястото, където стояха конете на драгуните. Където щяха да стоят, ако старият път наистина беше там. Подуши земята много внимателно, после започна да рови усилено със задни крака, сякаш започваше да си прави дупки. И тогава разбрах, че наистина съм видяла всичко онова. Когато се върна при мен, аз го вдигнах и му казах:

— Благодаря ти. Последните десетина минути бяха ужасни.

Сложих го на рамото си и тръгнахме обратно през ореховата градина. Опитвах се да мисля за нещо приятно и разумно, което да кажа на семейство Ловел, ако още не са си тръгнали. Изведнъж господин Котак се вцепени, плю, вкопчи се в мен (после дясното ми рамо два дена приличаше на мишена за стрелички) и издаде съвсем нов звук, все едно моторна резачка реже мокро дърво. Представа нямах, че може да издава такива звуци.

Обърнах се да видя срещу какво се е настървил така и успях да мярна малката розова кучеподобна твар на госпожа Фалоуфийлд да бяга от нас сред дърветата. На господин Котак ужасно му се щеше да скочи на земята, да ръфа и дере, но нямаше да му го позволя.

— Стига, остави го на мира — казах му. — И без това си имаме достатъчно неприятности.

Но господин Котак мрънка чак докато се прибрахме.

Това лято Сали стана музикален директор на женския хор от Йовил. Това ми хареса, защото обикновено ходех с нея и докато тя работеше, гостувах на Мийна. А на Мийна също й харесваше, понеже тя знае доста повече от мен за ония парчета на Бърд, Бах и Доуланд, които пееха в хора, а пък аз съм отраснала с тях. Според Мийна майка ми е най-добрата пианистка на юг от Хоровиц и това ласкае Сали; кой не би се поласкал? Не ревнувам, като ги гледам заедно, но понякога ми се иска да можех да разбирам музиката на майка ми — наистина да я разбирам, дълбоко, както я разбира най-добрата ми приятелка. Веднъж разговарях за това с Тамзин.