Питър Бийгъл - Тамзин

— Така е, момче. Винаги.

После я попита има ли кой да й помага да се грижи за фермата, а тя го погледна важно и не отговори нищо — само протегна ръката си и му посочи с жест да се опита да я прегъне. По-късно Джулиан ми каза, че можел да се люлее на ръката й, да върви по нея, да прави стойки на ръце. Тая ръка нямаше да поддаде.

— Бас ловя, че вдига щанги — заяви той. — Бас ловя, че някъде във фермата има тренировъчна зала. — Казах му, че трябва да я попита, но така и не му се удаде.

Тъкмо се готвехме с Джулиан да си тръгваме, но се разрази буря — не се бях досетила защо трябваше да ни кани на гости. Бурята връхлетя без предупреждение, както става в Дорсет, и ние трябваше да изчакаме да отмине. Госпожа Фалоуфийлд даде на Джулиан оръфана книжка с картинки, която изглеждаше така, сякаш крал Артур си е точил млечните зъбки на нея; Джулиан обича всичко старо. А мен настани до себе си до единствения кухненски прозорец да гледаме бурята. Бурята връхлиташе странично, а вятърът клатеше къщата толкова силно, че тя скърцаше като дърво. Госпожа Фалоуфийлд се наведе напред, за да чувам.

— Не се бой. Тази къща е здраво вкоренена.

Всъщност тя каза „якко уккоррененна“ като богарт, но имах чувството, че го изговори така нарочно, както заговори на Мийна на тамилски, а не че се е отплеснала и заговорила на стария дорсетски диалект. Колкото по-често я виждах, толкова по-малко я разбирах. Усещах, че тя го знаеше и това й харесваше.

— И по-лошо е преживела таз къща — продължи тя, а после додаде нещо, което не можах да разбера заради вятъра. Чух само последните думи: — … и още по-лошо шъ става.

— Какво? — възкликнах. — Какво по-лошо? — Госпожа Фалоуфийлд само ми се усмихна, като оголи дългите си сиви зъби и впери поглед в прозореца. — Какво по-лошо? — повторих, но тя не ми отговори. Вместо това изведнъж се протегна, сграбчи ме за ръката и посочи нататък, накъдето се взираше — към бушуващото виолетово сърце на бурята. Все така мълчеше. Нямаше и нужда да говори.

Чух ги още преди да ги видя. Или може би така ми се стори, защото в първия миг не повярвах на очите си. Те не бяха в небесата, а точно под тях — светкавиците осветяваха лицата на Ловците и копията и сбруите на конете им блещукаха — в зелено, червено и синьо като украса на някакво ужасно коледно дърво. Пред тях тичаха кучета, но те приличаха на истински кучета толкова, колкото зверовете, които Ловците яздеха, приличаха на истински коне. Някои имаха твърде много крака като среднощните другарчета в играта на господин Котак, твърде много увиснали червени езици, твърде много муцуни, по които нямаше друго освен кости, зъби и изпълнени с огън очници. Отдръпнах се от прозореца, но госпожа Фалоуфийлд не пусна ръката ми.

— Гледай — нареди ми тя и аз погледнах. Някои от Ловците бяха мъже, други — жени, трети — нито едното, нито другото, а четвърти никога не са били нито едното от двете. Някои бяха с доспехи и шлемове. Други — чисто голи и без оръжие, наведени като паяци над вратовете на жребците си. Не можех да различа лица, докато госпожа Фалоуфийлд не ги посочи със свободната си ръка и не ги видях всичките. Все още ми се явяват в кошмарни нощи.

Джулиан заряза книгите и дотича при мен, но госпожа Фалоуфийлд му нареди:

— Не се приближавай, момче! — и той се закова на място. Но усещах, че е уплашен и самотен, макар и да не виждаше ездачите, затова му протегнах ръка да я стисне. Той се вкопчи в нея и тримата останахме така, докато бурята блъскаше старата-прастара къщичка на госпожа Фалоуфийлд, а високо горе Страшният лов виеше и ревеше.

Не продължи дълго, като се има предвид колко много бяха — от единия хоризонт до средата на другия като обърната дъга. Бурята замина за Дорчестър, а с нея и Страшният лов, макар че воят на Ловците продължаваше да трепти в небето и след като те се изгубиха. Джулиан се притисна към мен и госпожа Фалоуфийлд несръчно го погали по главата.

— Мина, момченце — каза тя. — Вече мина, момченце. — Но преди да ми заговори, тя дълго ме гледа. Най-сетне рече: — Видя.

Нищо не казах, само кимнах.

Защото бях видяла твърде много и в същото време недостатъчно. Бях видяла оръфаната човешка фигура, бягаща пред Страшния лов, и въпреки цялата тупурдия бях чула отново онзи отчаян, безнадежден писък. Бях онемяла — едва дишах. Не можех и да извърна поглед. Веднъж при някакъв научен експеримент бях докоснала парче сух лед и то залепна за пръстите ми. Студът ги изгори! Сините очи на госпожа Фалоуфийлд бяха същите: от погледа й ме заболяваха очите, гърдите, мозъкът, но трябваше да устоявам на погледа й, докато тя не го извърне. Най-сетне и тя кимна и пак рече: