Питър Бийгъл - Тамзин

— Видя. Сега си върви.

Не помня как сме си тръгнали, нищичко не си спомням как сме се прибрали с Джулиан, освен дето изведнъж се озовахме пред Имението, а той продължаваше да стиска ръката ми.

— Май тая старица не ми харесва, Джени. На тебе харесва ли ти?

— Много важно дали я харесвам или не. — Няма значение дали я харесваме. — Изтръгнах се от него и побягнах. Претичах покрай Сали, която беше полудяла от страх да не би бурята да ни е застигнала, и се качих в стаята си. Не легнах, ами направо изпълзях в леглото си с дрехите и обувките, завих се презглава, лежах там, без да мисля, без изобщо да мисля, докато Евън не дойде да ме повика за вечеря. Попита ме дали съм добре, не повярва на думица от онова, което му разказах, ала нищичко не каза. Евън в това отношение е страхотен.

На вечеря бях самото очарование. Приказвах много, шегувах се и се редувахме с Джулиан да разказваме за кифлите на госпожа Фалоуфийлд и за шантавата й къща. Джулиан спомена как ни се е сторило, че чуваме Страшния лов, но аз не го подкрепих и почти никой не му обърна внимание. Съжалявам, Джулиан.

Същата вечер Сали имаше репетиция с йовилския хор, но аз не отидох с нея. Качих се на третия етаж, господин Котак вървеше по петите ми и влязох в стаята на Тамзин с изкривения кламер, както винаги. Тамзин я нямаше. Седнах в стола, а господин Котак започна да души из всички ъгли за госпожица Софая Браун, сякаш за него тя си имаше собствен мирис, макар да беше призрак, също както Тамзин ми миришеше на ванилия. Най-сетне, изтощен, той неохотно се приближи и се покатери в скута ми. Никога не бях го виждала такъв. Мързелив — да; сърдит — естествено, но не и уморен и тъжен. Погалих го по врата и под брадичката, ала не замърка.

— Мда. И при мен е същото. — Малко повиших глас и заговорих на Тамзин където и да се намираше тя: — Видях го. Видях Едрик Дейвис. Знам какво се е случило с него. — После замрях, докато тайната стаичка на Роджър Уилоби се смрачаваше около мен. Накрая не можех да различа нито ореха зад прозореца, нито самия прозорец, нито дори господин Котак в скута ми — притихнал, но не заспал.

Не можех да я намеря.

Фермата Стауърхед се простира върху триста хектара, може би малко по-малко — вече го казах. Изглежда много, но пребродих всеки проклет хектар от тях пеш в търсене на Тамзин. Понякога с мен идваше и Мийна, но най-често обикалях сама — влачех се от една ограда до друга, от зловещия край на Гората на Дъбовите хора — така я бях кръстила вече наум — до ореховата градина на Евън, където бях видяла „агънцата на Кърк“. Обикалях на зигзаг между нивите, пресичах пасището и веднъж-дваж се изгубих във внезапно паднали мъгли. Един път попаднах на място, което и самият Евън не беше виждал — нещо като обрасла с калини малка полянка, покрита с трева, чието име забравям, но която не расте никъде другаде из фермата. Там растяха и диви ябълки, повечето — изсъхнали, но няколко още цъфтяха с почти прозрачни, сякаш хартиени цветчета. Помислих си дали Роджър Уилоби ги е виждал някога или също като нас не ги е забелязвал. Би било чудесно да намеря Тамзин там.

Най-лошото бе, че не я усещах. С времето бях станала много добра, дори когато я нямаше наоколо — в къщата, сред полята, нямаше значение. Понякога усещах, че иска да ме види и има нужда от компанията ми. Дори не бих се опитала да изразя това усещане с думи, но то ме караше да се възгордея така, както сигурно никога повече няма да ми се случи. А сега нищо — онова нищо, което дори не подозирах, че съществува, защото, за да го усетиш, трябва да си загубил нещо изключително ценно, за което не си и предполагал колко е ценно. Никога не бях приемала Тамзин за даденост — никога!, — а сега не знаех.

Никак не ми помагаше и това, че го виждах как я чака. Той разполагаше с цялото време на света. Не трябваше да се движи, да мисли или да се преструва, че живее нормален човешки живот със семейство, най-добра приятелка и котка, със задължения, които не бива да забравя, и с поддържане на разговори. Единствената му грижа беше да чака Тамзин да дойде при него — като онези каубои. Той знаеше, че тя ще дойде.

Аз не бих го разбрала, ако не беше господин Котак. А дори и той нямаше да го разбере, ако не беше госпожица Софая Браун. Така и няма да разбера къде и кога тя най-сетне се появи — важното е, че двамата ме намериха в стаята ми в един светъл и ветровит следобед, докато се опитвах да се увия в сарито, което Мийна ми беше дала, за да се упражнявам. Не се наложи да подскачат около мен и да мяучат многозначително. В мига, в който видях пухкавата синя сянка, чиито крака не докосваха пода, нахлузих джинсите и като луда изскочих от къщата подир двете котки, стрелнали се през двора. Те се втурнаха между хамбарите и сайвантите, сякаш опашките им горяха. Едва не съборих Ели Джон, за малко да хлътна в една полуизкопана канавка, сритах и двете колела на количка, натоварена с пресен кравешки тор, и заобиколих пръча на Уилф толкова бързо, че не му оставих никакъв шанс да ме нападне. За пръв и единствен път в живота си се движех така, както господин Котак вечно се мъчеше да ме научи. Мисля, че би се гордял с мен, ако си беше направил труда да погледне назад.