Питър Бийгъл - Тамзин

Той протегна лявата си ръка към нея и направи някакъв знак. Не каза нито дума, само присви пръст, усмихвайки се с онази своя усмивка на заспала змия. Госпожица Софая Браун отвори уста за нещо, което трябваше да е най-дългото, най-отчаяното котешко стенание, което никога не чух. Господин Котак се притисна колкото може към нея, наясно, че тя не е там, в опит да я успокои. И Тамзин изчезна.

За миг всичките ми вътрешности паднаха сякаш направо от Световния търговски център, защото реших, че това е краят — всичко свърши, всичко свърши. Помислих си, че се е сляла с него, нежното й призрачно сияние — завинаги е потънало в безкрайната му нощ. Но тогава видях лицето на съдията Джефрис и чух онзи беззвучен звук, който той издаваше. Захриптях „да, да, да!“, сграбчих господин Котак и затанцувах с него из картофената нива. Опитах се да гушна и госпожица Софая Браун, но тя бе изчезнала също тъй безследно, както и Тамзин. Вероятно нямаше да се впечатли, ако някой я прегърнеше силно до задушаване и почнеше да танцува с нея. Но на господин Котак му хареса.

А съдията Джефрис изглеждаше съвсем объркан, сякаш се бе върнал в съдебната зала, а в него се бяха втренчили цяла тълпа от бунтовниците на Монмаут, а не само аз и господин Котак. Приличаше на разкрития Сторипакост, на злата вещица, хвърлена във фурната, на капитан Хук, който в неведението си дали да се разгневи или да се паникьоса разсича вътрешностите на най-близкия пират.

— Дяволи, дяволи… дяволи, дяволчета, демони и зли духове! Аз принадлежа на Бога и в свещените имена на Исус и Неговия Отец ви призовавам… обратно, обратно в адските ви преизподни, обратно в зловонните ви дупки, обратно във вечната ви гнус и гадост! Тамзин Уилоби е моя и за мен и дори и самият ад няма да ни попречи да се съединим, както сме били обречени да се съединим! И най-ужасната сила на ада няма да ме раздели от нея!

Не е необходимо да вярвате в ада. Само трябва да чуете този, който наистина вярва, който го вярва днес и сега така, както хората са вярвали през 1685 година — само да видите лицето му, да чуете гласа му, когато казва думата… и ще разберете, че този, който може да си представи ада, има силата да го направи реален за останалите хора. Не искам да кажа, че тогава разбирах нещо — пък и сега едва схващам, — но в този миг разбрах съдията Джефрис и защо трябва да се страхувам още повече от него, мъртъв или жив, отколкото се страхувах. Може още много да се каже по въпроса, без да може някога точно да се предаде ситуацията.

И после този проблясък на разбиране изчезна — както и той, а последната му дума остана да виси във въздуха като изгорял фойерверк… а аз вече тичах към Имението, все още притиснала господин Котак към гърдите си, и със стопроцентова сигурност знаех къде трябва да е Тамзин; знаех, че и той също знае.

Само че и двамата грешахме.

Тя изобщо не беше в Имението — а тогава вече знаех как да претърсвам къщата. Той също сигурно беше търсил, макар да не го видях изобщо. Били Блин каза, че той не би могъл да влезе в тайната стаичка на Роджър Уилоби — или поне така прозвуча онова, което казваше, — но Били Блин не беше видял как съдията Джефрис примамва Тамзин към проклятието й с магията на собственото й име. Не можех да допусна, че има нещо, което съдията Джефрис не е в състояние да направи.

Имаше обаче безброй неща, които аз не бях в състояние да направя. Не можех да помоля никого за помощ — нито дори Мийна, не и след като историята толкова се задълбочи, но не можех и да се спотайвам и да дебна около къщата, за да се опитвам да спася един призрак от лудия призрак на съдия, който някак бе уредил нейният приятел во веки веков да бъде преследван по небето от виеща тълпа призраци на ловци. Наистина нито му беше времето, нито му беше мястото да сервирам такова нещо на разумни хора като Сали, Евън ох, добре де — и Тони. Джулиан беше достатъчно откачен да ми повярва; всъщност беше толкова откачен, че да хукне подир Страшния лов, господаря на кучетата или нещо подобно. Леле-мале.

Не можех да отида и при госпожа Фалоуфийдд. Това беше първото, което ми хрумна — в края на краищата тя ми показа какво е станало с бедния Едрик Дейвис — нещо, което никога нямаше да разбера, ако тя не бе ми позволила да видя Страшния лов с нейните очи. Но не мислех, че тя може да е на моя страна или на страната на Тамзин, или на нечия друга страна освен на собствената си. Единственото, в което бях убедена по отношение на госпожа Фалоуфийлд, е, че не мога да приема нищо, свързано с нея, за дадено.